В ранната и средновековна българска литература има оскъдни и неясни сведения за етническия произход на първобългарите. Един такъв случай представлява средновековният български апокриф от XI-ти век[1], в който се описва заселването на Карвунската земя от Испор цар и неговия народ. Съгласно автора на апокрифа, народът на Испор представлява една трета част от куманите. Между народа на Испор и куманите има обаче значителна времева и пространствена дистанция, изразяваща се в значителна етническа разлика. Съгласно византийската традиция, която авторът очевидно спазва, тази територия се представя със сборния етноним на онзи късен народ, който през годините на написване на апокрифа доминира над тези земи. Горният израз означава, че народът на Испор е бил една третина от населението, живеещо върху територията на север от Черно море и Кавказ.
В този апокриф е направена не много ясна и убедителна връзка между народа на Испор и т.н “етиопи”. В него се казва: “И тогава, след него (цар Слав) се намери друг цар в българската земя – детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава – Дръстър град; създаде и велик презид от Дунав до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя. И оубо (впрочем) бяха преди това етиопи (ЕQIОПI)”.
Този текст създава впечатление на късен съкратен препис от първоначален по-подробен вариант. Въпреки това, той заслужава сериозен анализ, защото достоверността на много от посочените в него твърдения е очевидна. Действително, “цар Испор (Еспор, Аспарух) приема българското царство (наследява държавата Стара Голяма България), създава велики градове (между които Плиска и Дръстър) и погубва множество измаилтяни (хазари). Той издига и велик презид от Дунава до морето (такъв ров съществува и днес) и населява цялата Карвунска земя (Малка Скития, Добруджа) със своя народ, първобългарите.
По-старите български историци коментират термина “етиопи” по начин, който го откъсва от народа на Испор[2]. Ив. Венедиков изказва мнението, че терминът “етиопи” се отнася за завареното от народа на Испор население, което е с “неясен и смесен състав”, което мнение се поддържа и от съвременни автори[3]. В. Бешевлиев обаче счита, че с терминът “етиопи” са обозначени византийските войници, с които народа на Испор е воювал в Добруджа – за него войниците са дошли от Византия, най-вероятно от Мала Азия.
Фразата “И оубо (впрочем) бяха преди това етиопи” може обаче да се отнася за народа на Испор цар, защото в целия абзац се говори за делата на Испор цар и “заселването на Карвунската земя”, които не могат да се извършат без участието на този народ. Още повече, че в предните абзаци на текста се казва, че заселването е станало, след като “ромеите и гърците опразнили земята”. Това също отговаря на историческите данни, съгласно които преди заселването от народа на Испор, Карвунската земя е била почти обезлюдена от варварските нашествия. Освен това, от гледна точка на граматиката на старобългарския език, съюзът “оубо” осъществява връзката с предходното изречение и въвежда ново изречение, което уточнява предходното, представяйки нови обстоятелства.[4] В такъв случай трябва да заключим, както и по-предишни автори2, че тази фраза и този термин се отнасят за народа на Испор с което може да се указва неговия етнически произход (етиопи?) и прародина (Етиопия?).
Настоящият труд има за цел да продължи и допълни изследването на всички исторически и географски територии и топоними, които по една или друга причина в древността са обозначавани или свързвани с термина Етиопия2,3.
В древността са съществували само две места, за които историческата география изпозва термините Етиопия, етиопи. Първото е Североизточна Африка, където се намира днешната държава Етиопия (бивша Абисиния), второто - районът западно от Индия.
В началото на новата ера, африканската Етиопия (Абисиния) е била мощна империя, владееща Южна Арабия. В древността и до скоро, тя е повече известна с арабското си име Абисиния и еврейското Кут или Куш, отколкото с гръцкото Етиопия. Абисиния идва от името на едно южноарабско племе (хабашат, хабеш, габеш), населило се в нейната земя. В погледа на ранносредновековните византийци[5], африканска Етиопия никога не е смесвана с Индия и винаги е подчертаван фактът, че между двете земи се намира мощната Персия. Понякога е наричана Eximia или Exomia, от името Аксум на нейната столица. Поради интензивните морски връзки между Етиопия и Индия по море и през Южна Арабия, често Южна Арабия е обозначавана като Кут или Малка Индия.2 Още в IV-ти век, Абисиния (африканска Етиопия) възприема християнството и до днес го запазва в неговия православен вариант. Населението на тази Етиопия е от черната раса, слабо метисирано с примеси от арабски пришълци.
В историческата литература липсват каквито и да са факти за масово изселване на абисинци (африкански етиопи) в посока към Източна Европа, а така също и за някаква етническа, расова и културна връзка на първобългарите с тях. Поради тези причини по-голяма тежест има необходимостта от анализ на възможната връзка между определението “етиопи” от анонимния апокриф с източната, азиатска област Етиопия. Споменът за съществуването на тази Етиопия обаче е почти изтрит от съзнанието на съвременните хора и е нужно да се приведат много данни за неговото възстановяване.
За съществуването на азиатска Етиопия, Цв. Степанов е намерил няколко примера в църковната и историческа литература.2 В надпис от времето на Дарий I (края на VI в. пр. н.е.) се казва, че слоновата кост за персийските дворци идва от Етиопия (Куш), Индия и Арахосия. Херодот отбелязва, че в индийския контингент на армията на Ксеркс, която се бие срещу елините има и “източни етиопи”. На друго място Херодот отбелязва, че е имало и “азиатски етиопи”, живеещи в днешен източен Иран. Плиний и Птолемей говорят за “левкоетиопи”, т.е., "бели етиопи". В древността, областта между река Оксус (днешната Аму даря) и Имеон (Белуртаг, днешен Памир) се е наричала страната Куш.[6] От това име е останало названието на планината Хиндокуш (Индийски Куш, Индийска Етиопия).
П. Георгиев3 съобщава за данни от Херодот (III 94, 1; VII 70, 1), който говори за “азиатски етиопи”, обитаващи XVII-та сатрапия в Персийската държава (в съседство с Индия и Мидия).[7] Според Херодот, “азиатските етиопи” се отличават от “либийските етиопи” по това, че имат прави, а не къдрави коси. В схолиите към “Илиада”също се говори за “азиатските етиопи” при което те се свързват с номадското сарматско племе абии, което не било покорено от Александър Велики. Това племе е известно с това, че “живее в коли” (също както и скитите по северното Причерноморие !) и членовете на което “са най-справедливи от хората”.[8]
Към тези данни за “азиатските етиопи” могат да се добавят още четири наши находки.
1. В една грузинска книга[9] е казано: “Отец Исаак, син на Софроний Палестински ни разказа за мъдростта на Балавар, който се намираше в пустинята с отшелниците. Веднъж аз достигнах до Етиопия и там в едно индийско книгохранилище намерих тази книга, в която са описани делата на този свят, много полезни за душата”. От този цитат може да се предположи, че упоменатата от този автор Етиопия се е намирала близо до Индия, щом в нея има хранилище на индийски книги. Вероятно това е страната Куш – днешен Хиндокуш.
2. Широкоизвестната ранносредновековна византийска книга “Повест за Варлаам и Йосиф”, известна в много варианти, често носи заглавието “Душеполезное повествование, принесенное из внутренней Эфиопской страны, называемой Индия, в святой град Иоанном монахом”[10]. В самото заглавие на повестта се упоменава страната “вътрешна Етиопия”, наричана Индия. По-нататък, вътре в самия текст на повестта два пъти се споменава за "благочестивите мъже от вътрешна Етиопия, т.е., Индия", които разказали на автора на повестта историята за индийския княз Авенир и неговите наставници (стр. 31). В този изключително важен цитат, страната Индия е наречена три пъти “Вътрешна Етиопия”. Ако Индия е “Вътрешна Етиопия”, предполага се, че друга съседна страна ще е била наричана “Външна Етиопия” и това е най-вероятно Хиндокуш. “Повеста за Варлаам и Йосиф” прониква в Русия през XI-XII-ти век и става най-четената книга за няколко века. Почти по същото време е написан и българския анонимен апокриф, където народът на Испор е наречен “етиопи”. Няма съмнение, че “Повеста за Варлаам и Йосиф” ще е била много известна и четена и в България по това време. Това придава голяма тежест на предположението, че авторът на Апокрифа е имал пред вид точно това значение на термина “етиопи”, което е използвано в повестта.
3. В още един древен документ имената на Етиопия и Индия се споменават като страни разположени една до друга. Това са т.н. Диалози на Псевдо-Кесарий, раздел 3, озаглавен "Пак за името на река Дунав".[11] Този автор е живял вероятно през VI-ти век и по повод на една популярна библейска легенда е записал дословно: "И тъй, слушай писателя, който разказва за четирите реки, които извират от един извор и като че ли поименно ги сочи с пръст. Названието на едната е Фисон. Тя преминава, казва той, край Етиопия (Aithioпia) и Индия, гдето я наричат Ганг." Тук ясно е казано, че според този автор Етиопия и Индия се намират една до друга и край тях минава река Ганг. Този източник е коментиран и от П. Георгиев. 3
4. На картата на големия португалски географ Diogo Homem, издадена в 1565 година, Индия е отбелязана като India Maior Ethiopi – ИНДИЙСКАТА ГОЛЯМА ЕТИОПИЯ.
5. В древната литература, обитателите на Индия и Етиопия често са смесвани. Това може да се обясни от данните на древните гръцки и латински автори относно произхода на "етиопците", обобщени през VII-ми век от Свети Исидор. В своята енциклопедия [Etymologarium, IX, 2, 128, цитирани от Heras, Studies in Proto-Indo-Mediterarranean Culture, p. 401; Даниелу А. Кратка история на Индия. Изд. Кама, 2003, превод от френски, с. 28] той пише, че "етиопците" идват от река Инд, заселват се в Египет между Нил и морето и на юг към екваториалните райони. От тях произлизат три народа: хесперийци на запад (вероятно иберийци), гарамантци (бербери) в Триполитания и индийци (т.е. етиопци) на изток. Това показва, че за древните автори (VII-ми век) названието Етиопия първоначално се е отнасяло за Индия и едва в последствие е прехвърлено към района на днешна Североизточна Африка.
Горните факти свидетелстват и припомнят, че освен африканска Етиопия, в древността е съществувала достоверно доказана традиция още едно място - Индия или територията, съседна на Индия да се отбелязва като Етиопия. Това название очевидно не се е запазило, подобно на гръко-латинското название на древния Китай, Sara или Sara interior, което също не се е утвърдило и е забравено.
На основа на тези факти, определението “етиопи” от Апокрифа за народа на Еспор най-правдоподобно означава връзка на първобългарите именно с тази част на Средна Азия. В полза на такава връзка свидетелства още един, при това важен домашен документ, в който етнонимът на ранните българи се приравнява с този на персите.
В Никопол, на 4 октомври 1352 год. цар Иван Александър (1331-1371) написва на български език Царска грамота предназначена за венецианския дожд Андреа Дандало. Грамотата завършва с личен подпис на царя и с думите: “Горенаписаните букви са от миниум (киновар) и означават Иван Александър, по божия милост цар на България или на Загора, и са букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски”.[12] Писмото е запазено в четири късни преписа. Два от преписите на този документ са регистрирани във венецианската библиотека на музея “Корер”. В единия от регестите се чете: Номер 272, стр. 447. 4 октомври 1352 год. В Никопол. Иван Александър, по божия милост цар на Загора, на българите и гърците до ...Андреа Дандоло. ...Царят се е подписал с букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски.[13] В този израз, цар Иван Александър твърди нещо твърде конкретно и точно, а именно той разделя буквите, които е употребил в подписа си на две части - гръцки и български, и заявява, че негръцката част от буквите, които той нарича български са в същото време и персийски. С това цар Иван Александър дава да се разбере, че според него съществува такава връзка между персите и ранните българи от епохата на създаване на азбуката, която позволява взаимно заместване на двата етнонима. Токова заместване може да бъде обосновано, ако ранните българи произхождат от район, близък или съседен до страната на персите и имат сходен с тях етнически произход.
Допълнителна информация за тази връзка може да се получи от семантиката на самото название етиопи, Аiqiopez, което означава “светещо, искрящо око” или “светещо, искрящо лице” от старогръцките думи AIQIW -светя, горя и ОПОS – око. Изразът “искрящо, светещо око” обаче е един от най-известните символи на древната индийска религия, чрез който е изобразявано Слънцето. Във ведическата религия, Слънцето е изобразявано като “светещо око на бога на небето”. Известно е, че първобългарите са обожествявали Слънцето и слънчевите символи съставляват важна част от рунните знаци и символиката, оставена от тях. В такъв случай, изразът “...и преди това бяха, прочие, етиопи ” може не само да указва географския произход, но и същността на религията на древните българи.
От друга страна, жреците на ведическата религия, брахманите (брамините) са били “пазители на знанията, мъдрите учени на ранното индоарийско общество, познавачи на традициите и религиозните тайнства”. Те били представяни като синове на бога Бхригу, името на който на санскрит означава “блестящ, светещ”. Това е израз на факта, че светлината се счита за символ на знанията. Самият индуистки термин brahman може да се изведе от индоевропейската праформа *b/h/-r/l/gh, която означава “бял, светя, блестя”.[14] На основа на тези разсъждения може да се предположи, че зад израза AIQIОПIA – “Страната на огненоликите, искрооките”, “Страната на хората със светещи, искрящи лица (очи)” се крие представата за ведическа Индия и нейните брамини, известни в ранносредновековна Европа като гимнософисти.
Според наши изследвания[15] от същата тази индоевропейската праформа *b/h/-r/l/gh, представена като bherэg[16], може да се изведе и семантиката на българския етноним. Така етнонимът “българ” се явява почти тъждествен морфологично и смислово с името на бога Бхригу – “блестящ, светещ”, което е близко до Аiqiopez.
Фиг. 1. Глава със сикха (чембас) от неолитно селище в Невали Кори, днешна източна Турция.
Освен семантичната връзка “етиопи - брахмани -българи – блестящи, светещи", друг един символ е бил общ за древните ведически жреци и народа на Еспор - това е прическата "sikha или чембас (scalp-lock – англ.). При брахманите тази прическа е символизирала "състоянието на духовна концентрация, целеустремено фокусиране (ekanta) върху една духовна цел, отдаденост на бога Брахма". Тази прическа обаче е широко практикувана от древността доскоро и от народа на Еспор под названието "чембас". Египетските и шумерските свещеници също са били с гладко избръснати глави, но без сикха (чембас). Макар че сикхата е много древен символ (открит е на глинена статуетка от неолитно селище в дн. Западна Турция), той е най-характерен за ведическите брахмани и древните българи.
Определението ЕQIОПI (етиопи) - "огненолики", "искрооки" за първобългарите на Аспарух се вписва добре в съвременните представи за произхода и религиозните схващания на древните българи, които вероятно са били част от “огнепоклонническите” народи на древния източен Иран. Те почитат Слънцето като върховен бог и огъня като негов символ на земята. Ето защо откритите предхристиянски храмове в Плиска и Мадара съдържат основните елементи от храмовете на иранските огнепоклонници. Съгласно изказаната наскоро хипотеза15, морфемата на българският етноним (бълг) може да произлиза от праиндоевропейската дума bherag – “бял, блестящ, висок”, също както и названието на ведическите жреци, брахманите. Със същите характеристики – “блестящ, огненолик, искроок” е представен и героят в следната българска народна песен, която е запазила езически елементи от епохата на Първото българско царство (канство):
Изгряла е ясна звезда
ясна звезда - месечинка
то не било ясна звезда
най е било лудо младо.
От очи му искри изкачат
от уста му - пламък хвърчи
ще изгори Гюргюв града,
Гюргюв града и Зюмнич каминь
Молят му се, кланят му се
Да не изгаря Гюргюв града!
Ще го дарят добра дара,
хранян коня - златно седло.
За времето на създаване на мотива на песента се съди от споменатите топонимни названия: Гюргюв (днешния румънски град Гюргево, Джурджу) и крепостта Зюмнич (днешния румънски град Зимнич). По времето на Първото българско канство, това са градове в центъра на държавата. Първоначално, прабългарите водени от Аспарух, се заселват по двата бряга на Долния Дунав и живеят там няколко века след създаването на Дунавска България. В първите векове на ранносредновековна България, днешните градове Русе и Гюргево са били един общ български град с името Гюргево, разположен почти в центъра на държавата. Използването на двата раннобългарски топонима Гюргево и Зимнич, художествения образ на “огненоликия и искроок” главен герой (блестящ, искрящ, т.е., етиоп - българин), както и подчертаното преклонение пред образа на “хранен кон със златно седло” ни показват елементи от духовния свят на древните българи.
Трети факт, който подкрепя една възможна връзка между първобългарите и Средна Азия е Анонимния латински хронограф от 354 год. Анонимният хронограф е известен в два преписа, чийто текстове се представят по-долу. Първи вариант:
От първия син на Ной - Сим, произлязоха 25 народа. Те живеят на изток. Имената на синовете на Сим са:
Елам, от който са еламците;
Асир, от който са асирийците;
Арфаксад, от който са халдеите;
Лух, от който са лазите;
Харам, от който са игурите или етхес;
Лебул, от който са лидийците;
Гатсера, от който са гасфените;
Халмодат, от който са индиите;
Сала, от който са бактрийците;
Арам, от който са арабите;
Идурам, от който са гамериите;
Одерма, от който са мардиите;
Лезел, от който са партяните;
Десмем, от който са гедрусите;
Асал, от който са хискиите.
Асал породи Мелхи, който имаше двама сина - Мелхи и Мелхиседек.
Авимелех, от който са хирканите;
Сабеби, от който са араните;
Мамсвир, от който са армените или амените;
Евилат, от който са гимнософистите, които всички са бактрийци.
Във втория вариант на хронографа, изразът “които всички са бактрийци” е заместен със Ziezi ex quo Vulgares – “Зиези, от който са българите”.
Този хронограф демонстрира две особености. Първата особеност е, че в началото са поставени известните от най-дълбока древност народи (еламци, асирийци, халдеи), а към края стоят по-късно появилите се в полезрението на европейските хронисти народи (армени, гимнософисти и българи). Втората особеност е, че народи които имат сходна култура и заемат съседни територии са групирани близо един до друг (например, индийци и бактрийци). От тези наблюдения може да се заключи, че българите и гимнософистите са станали известни на латинските хронисти в по-късно време, най-вероятно през ранното средновековие, от когато съществува терминът “гимнософисти”, буквално “нагомъдреци”. Ако се вярва на втората тенденция в хронографа, вероятно между древните българи и брахманите има не само хронологична, но и териториална близост.
Очевидно, съставителите на втория Хронограф са били изправени пред нуждата да включат още един нов и важен народ, българите, към списъка на известните вече народи от Изтока. Но кое им е дало основание да решат проблема по такъв неочакван начин - да изхвърлят съобщението за брахманите и да го заменят с ново съобщение за българите? Вероятно те са постъпили така, защото междувременно са разбрали, че брахманите не са отделен народ, а религиозна каста на индиите, които вече са упоменати в първата част на Хронографа. По мое мнение, съвпадението на основите на двете названия, брахмани (brg) и българи (blg), както и тяхната практически еднаква семантика (блестящи, светещи - Аiqiopez) и историко-географската близост между тях може да е дало повод на авторите на Втория анонимен римски хронограф от 354 г. да заместят израза за гимнософистите от Първия хронограф с новия израз - “Зиези, от който са българите”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар