Знае се, че думата Тенгри не е от тюркски произход [Зарубежная тюркология. Москва, 1986, вып. 1, стр. 75]. При ранните алтайци (хуни, сянби) и по-късните техни производни тюрки и монголци, названията на този бог (Ченли, Тенгри, Тегри, Тигър, Деер, Тенгер) означават просто “небе” и най-общо “бог”, без да се указва кой конкретно. Като всички езически народи, тюрките (I-V-ти век) и монголците (X-XI-ти век) са имали много и то конкретни богове, всеки със свое име. Например, техните главни богове се наричали Улген, Умай и Хормуст (името е предадено максимално близко до първичния ирански оригинал). Сред другите им богове, важно място е заемал бог Ерлик (злият бог на подземното царство). В митовете на алтайците, записани от В. В. Радлов, върховният бог се казва Курбустан-хан (Хурмузда при монголците, при бурятите – Хурмуз). Хормуст е иранския Ормузд, Ахура Мазда, който дошлите от изток ранни алтайци заимствали от местните индо-иранци.
Освен главни, тюрките и монголците имали и многобройни второстепенни божества. Ето някои от тях: Атага тенгри хан (бог на злото), Хисага тенгри хан (бог на имота), Дайсун тенгри хан (бог на войната), Багатур тенгри хан (бог на храбростта, багатур е иранизъм), Дархан Гуджир тенгри хан (бог на ковачите) и т.н. В тези наименования “хан” не означава титла на държавен владетел, както ни се втълпява, а обръщение към уважавано лице, нещо като “господин”. При монголците имаме второстепенни богове от вида Монхе-тенгри, Ерхету-тенгри, Дегере-тенгри, Милиян-тенгри и т.н.
Между другото, древните тюрки никога не са споменавали името на своите богове без да добавят думичката “хан”, изразяваща уважение. Те са казвали “Умай-тенгри - хан” на своя главен бог Умай. С тази думичка “хан” те са се обръщали и към своя племенен вожд, също и към своя баща или дядо. При тюрките, монголците, китайците, даже японците, думичката “хан” или “сан” е означавала просто “господине, господарю”. В този смисъл Умай-тенгри хан означава “многоуважаемият бог Умай”. До XIII-ти век думата “хан” не е означавала титла на държавен владетел при хуните, тюрките и монголите, за която цел те са използвали термина “каган” или по-рядко “хакан”. Ченгиз хан (господин Ченгиз) е имал владетелската титла “хаган” до момента когато неговите войски превземат Китай (началото на XIII-ти век). Тогава Ченгиз обявява, че е притежател на новата владетелска титла “хан”, която от този момент насетне става мечта за много владетели.
Държавната титлата “хан” беше натрапена на Аспарух независимо, че той е живял 5 века преди Ченгиз-хан по силата на следната "логика". Аспарух не е владетел на народ, основал държава, а вожд на едно единствено племе (15 000 души) от прабългари. По това време титлата за племенен вожд при тюрките е "хан", по-точно khan, следователно Аспарух е носел титлата "хан - кан". Да, ама не! Защото Аспарух е владетел на цял народ от 200-300 хиляди българи (без славяните и завареното полинационално, но гърцизирано население), а самите прабългари не са тюрки. Иначе ще излезе, че за пръв път Аспарух (6 века преди Чингиз хан) е превърнал сибирската битово-племенна титла "хан-кан" в държавна! От скромност обаче авторите на това умопомрачително историческо откритие мълчат, да не би някой да ги представи за Нобеловата награда. Да оставим настрана въпроса, че от гледна точка на тюркологията измисленият израз “хан Аспарух” звучи неправилно, правилният израз е “Аспарух хан”. От същото правило се получава изразите: Чингис хан, Мустафа паша, Омур бей, Ахмед ага тъмрашлията, Евлия челеби, Кемал Ататюрк и т.н. Всъщност, върху медалиона на Омортаг пише: CANЕS УВНГI ОМОРТАГ, а не ОМУРТАГ ХАН.
Още една лъжа продължава да се натрапва в българските учебници по история - по време на езичеството древните българи уж почитали като върховен бог тюркския бог на небето Тенгри. Даже се привежда и едно пряко “доказателство” - един лошо запазен надпис на гръцки върху каменна плоча от Мадара (Фиг. 1). Това предположение е до такава степен втълпено в главите на съвременните българи, че даже тези от тях, които приемат иранския произход на прабългарите, вярват в него, което е абсурдно.
Фиг. 1. Надпис № 6 от списъка на раннобългарските надписи по В. Бешевлиев (в ляво) и неговото частично хипотетично възстановяване по Бешевлиев (в дясно).
След вмъкване на много хипотетични добавки в този полуизтрит надпис се предлагат следните прочити
:
ПРЕВОД СПОРЕД В. БЕШЕВЛИЕВ:
ПРЕВОД СПОРЕД Д. ОВЧАРОВ:
 |
Против преднамерено изкуствения прочит на указания каменен графит от Мадара могат да се представят няколко възражения.
1. Ако писачът е трябвало на изпише името на второстепенния бог на алтайците Тенгри, той е можел лесно да направи това, ползвайки съответните букви от гръцката азбука - TENGRI, без да прибягва до назалната форма "двойна гама" NN = назално NG, защото в тюркските езици липсват носови гласни и Тенгри се произнася ясно и отчетливо като
2. На второ място, съществуват няколко раннобългарски надписа на гръцки, в които се говори за бог в единствено число, като за един единствен бог. Според В. Бешевлиев в Мадарския надпис (Фиг. 1) думичката "бог" се споменава два пъти, веднаж като бога, дал власта на Омуртаг и втори път като "бог Тангра"! На кого Омуртаг всъщност е направил жертвоприношение, на този, който му е дал властта или на някой си бог Тангра? Ако освен главния си бог, който дава властта, прабългарите са имали и втори бог Тангра, колко богове всъщност те са имали? И защо на нас ни се втълпява, че Тангра бил главен, при това единствен бог?
3. Защо в надписа е нужно да се казва "бог Тангра", а не просто "Тангра". Християните никъде не пишат и не казват "бог Христос", а само Христос, арабите казват Аллах, а не бог Аллах. Същото е и при другите религии. Ако се махне добавената думичка "бог" пред Тангра, предполаганата структура на надписа се променя напълно, съответно и прочита.
4. От запазените думи в надписа не става ясно по какъв повод е направен той. Предположението, че надписът засвидетелства извършено жертвоприношение не се доказва с нищо. По принцип, жертвоприношенията се извършват по някакъв повод и в случая е важен поводът, а не жертвоприношението. Съответно, надписът трябва да указва поводът, а не жертвоприношението. По тази логика е напълно закономерно, че липсват други прабългарски надписи, посветени на жертвоприношение. В надпис № 58 на канасюбиги Маламир се казва: “Канасюбиги Маламир, от Бога владетел. Неговият стар боила, кавхан Исбул, направи този водоскок и го даде на владетеля. А владетелят даде на българите много ядене и пиене, а на боилите и багаините даде големи дарове. Нека Бог удостои от Бога владетеля да преживее заедно с кавхан Исбул много години.” Ясно е, че в случая е имало ядене и пиене, т.е жертвоприношения, без това да е посочено изрично. Посочен е обаче поводът. Самият В. Бешевлиев разделя прабългарските надписи на военно-инвентарни, летописни, триумфални, строителни, възпоменателни, графити и надписи върху печати, пръстени и др. Липсва изобщо раздел "надписи за жертвоприношения". Тогава защо надписът от Мадара ще се тълкува като отнасящ се за жертвоприношение?
5. Тъй като първият ред е изтрит, не става ясно кой е наредил да се направи надписа. Вмъкването на името Омуртаг не е сигурно. В надписа почти сигурно присъства думата ичиргу-боила. Остава неясно, ако канът е направил жертвоприношение, за какво е нужен ичиргу-боилата в тази церемония.
6. При сключване на 30-годишния мирен договор между канас увиги Омуртаг и Лъв V Арменец (813-820), двамата владетели изпълняват с разменени роли клетвените обреди на двете страни. Българският владетел отдава уважение на главния бог на византийците - Христос. Изпълнявайки българския обичай, византийският василевс излива чаша вода, обръща конски седла, издига ръкойка трева, държи тройно оплетени ремъци, принася в жертва кучета и произнася магически заклинания. Ако Тангра действително беше "главен бог на българите", Лъв V щеше да бъде задължен да му окаже внимание. В описанието обаче липсва името на този бог, липсва и намек за него, за сметка на което се описва ритуал с участие на кучета, една характерна черта на зороастрийската и пред-зороастрийската религия.
7. Тюркистите - привърженици на хуно-тюркския произход на прабългарите ще трябва да ни накарат на асимилираме не само Тангра, но и целият многоброен пантеон от божества, особено главните богове на тюрките и монголците Улген, Умай и Холмуст. Понеже това изглежда невероятно трудна задача при липсата на всякакви доказателства, някои тюркисти твърдят, че древните българи били монотеисти и вярвали единствено в бог Тенгри. Това обаче е нелепо твърдение, понеже е всеизвестно, че в древността всички езически народи са политеистични. Всъщност, както за второразрядния Тенгри, така и за първостепенните богове Улген, Умай и Холмуст няма и следа в българската история. Но даже и надписът от Мадара да беше напълно четлив и в него ясно да пишеше Тангра, един документ не е документ, един свидетел не е свидетел, един резултат не е резултат. В сериозната наука, в сериозното правораздаване, в сериозната историография са нужни поне два, а в нашия случай имаме един крайно ненадежден източник.
8. Всъщност, името на върховния бог на прабългарите е дадено в един автентичен, изцяло запазен и напълно четлив документ на арабски език [M. Tahir, Le livre de la creation de el-Balhi. Paris, 1899, v. IV, p. 56]. Естествено, това име не е Тенгри, а съвсем друго, а българите са изброени отделно от тюрките. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел-Балхи (El-Balhi), роден около 850 г., който пише следното. “ Интересно е, че всички народи имат свое название на Създателя. Арабите го наричат Аллах (Allah) в ед. число, а другите богове наричат Иллах (Illah); персийците го наричат Хормузд (Hormuz), Изед (Ized), Яздан (Yazdan). В Заратуштра той се нарича Хормуз (Hormuz), но аз също така чух названията Ход – ехт (Khod- Eht) и Ход – Борехт (Khod-Boreht), което просто означава Той Самият. Индийците и народът на Синд (дн. Пакистан) го наричат Шита Вабит (Shita Vabit) и Махадева (Mahadeva – велик бог). Тюркският народ го нарича Бир Тенгри (Bir Tengri), което означава “Бог Единственият”. Християните от Сирия го наричат Лаха Раба Куадусса (Laha Raba Kuadussa). Евреите го именуват в техния език Елохим Адонай (Elohim Adonai) или Яхия Ашер Яхия (Ehie Asher Ehie). Елохим значи “бог” на техния език. Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу (Edfu) и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа (Fa). Аз също попитах коптите какво е тяхното име на Създателя. Те отговориха Ахад Шанак (Ahad Shanak)”. Явно, арабският учен от източно-ирански произход е бил безукорен в научната си обективност, знаене и обхат на темата.
Посочените български названия Едфу и Фа са исторически достоверни и проверими. С доказаната си регионалност тези названия дават възможност за локализация на земята, където арабския учен е “чул” и “питал” ранните българи.Древните иранци като правило са почитали Слънцето като техен главен бог. Съгласно арабския хронист Массуди (Massudi), в източен Иран е съществувал огромен храм на Слънцето, класифициран като един от седемте най-големи храма в света. В иранския свят са съществували няколко регионални названия на този бог, едно от които съвпада с посоченото от Ал-Балхи древнобългарско название. Първото такова название на Слънцето е на персийски Mithr, aавестийски Mitra, хотаносакски mitra, тохарски (б) mittar, mittarwe – Слънце, слънчев /DA-DT-b/. Друго групово название на Слънцето е авестийски hwar, ховарски yor, калаши suri, нуристански su, хинди-урду suraj, осетински kxour, язгулемски khovor, сариколи и шугнански kher – Слънце. Съществува и трети начин за назоваване на Слънцето: средноперсийски Ormuzd, Hormuzd, ишкашимски ormozd, remuz, на езика зенак ormozd. Тези три семантични основи са твърде различни от посоченото Едфу. Съществува обаче още един, четвърти начин, с който иранците от района на планината Белур (дн. Памир) са наричали Слънцето: ягнобски aftoba, пущу aftaba, шугнански oftob, гиляндски efteb, язгулемски oftoba, сариколски oftab - Слънце /VS-ETD/. Точно това название практически съвпада с посоченото от Ел-Балхи като древнобългарско название, Едфу. В своя зенит, Слънцето е било наричано в този район с имената Адху и Едх.
Но не е само това. Близо до планината Белур, във Ферганската долина, все още се среща и думата ФА – идол, кумир, включена в съвременния речник на персийския език на Assadis. Тази дума със същото значение съвпада с посоченото от Ел-Балхи название на религиозните идоли - кумири при древните българи. Тези сведения посочват, че коренът на религията на древните българи се намират в района на Белур и Хиндокуш. Този извод не е случаен, защото всички данни сочат, че древните българи са живели в този район преди да мигрират към северното Прикавказие.
9. Византийските хронисти Теофан и Скилица, както и Теофилакт Охридски и Йоан Екзарх пишат, че в дохристиянски времена българите са почитали Слънцето, Месеца и другите звезди и са имали религия подобна на тази на иранските скити.
Разбира се, за някои "ненадминати познавачи и специалисти на българската история" горните факти, въпроси и обстоятелства са "ненаучна и вредна пропаганда". А какво да кажем за факта, че т.н. “главен бог Тангра” на древните българи не е оставил никакви следи в песните, приказките, митологията, езика, религията именната система и психологията на средновековните и съвременни българи. В пълен контраст спрямо него, друг един бог, Хърст, който е действително доказан бог на прабългарите е оставил реални и значими следи по българското землище. Този бог съответства на иранския бог Хорст - Слънце, който е тачен и при близките до прабългарите племена на аланите. По време на образуване на Киевската Русь (края на X-ти век) иранският бог Хорст вече е възприет и от източните славяни, наред с още много други ирански богове, като Даждбог (иранския Датар), Симаргл (вълшебната птица-бог при иранците) и др. Даже руската дума “хорошь, хорошо” произлиза от името на бог Хорст и означава “слънчев, красив”. По същия начин е образувана и българската дума “хубав - слънчев”, от кратката форма “Ху” на името на слънчевия бог при авестийците, Хвар.
В своята статия [Старобългарското езичество: Мит, религия и фолклор в картината за свят у българите. В. Търново: ВТУ, 2000, 240 с.], Анчо Калоянов привежда следните топоними и антропоними от типа Хърс като особено важно доказателство за присъствието на бог Хърс в пантеона на старобългарското езичество:
1. ХРЪСОВО - "сь хрьсовам селиштемь" в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин за манастира "Свети Георги" до Скопие от 1300 г. (по нейно копие от втората половина на ХIV век); локализира се по долината на Вардар около Туренско поле, а се отбелязват две села с името Хърсово в Кукушко (дн. Херсон в Гърция) и Мелнишко.
2. ХЪРСОВО - град в Северна Добруджа, на левия бряг на р. Дунав, днес в Румъния. Първото сигурно споменаване на този град е в географска карта от 1507 г. Според османски документ от 16 век е вилает, принадлежащ към Силистренски санджак, а преобладаващата част от неговото християнско население е било българско. Приема се, че името му произлиза от “личното име Хърс или Хръс”.
3. ХЪРСОВЧА - село в Пиротско според протокол на софийския кадия от 1550 г.
4. ХОРЬСОВА - село Хърсово, Горноджумайско, споменато в османски регистър за скотовъдите от 1567 г.; принадлежащо на каза Татар Пазар.
5. ХРЪСГРАД - каза Хръсград (Разград) в османски регистър на пастирите скотовъди от 1573 г.
6. ХЪРСОВО - село Хърсово, Разградско, принадлежащо към каза Хръсград (в същия османски регистър от 1573 г.)
7. ХЪРСОВО - село Хърсово, Шуменско, принадлежащо към каза Провадия (в същия османски регистър от 1573 г.). Посочването на селище с това име в пределите на Провадийско показва, че днешното село Хърсово, Шуменско, е старо, а не е заселено от пришълци от Хърсово, Разградско, както твърди Димитър Маринов в "Народна вяра и религиозни народни обичаи" (СбНУ 28, с.290).
8. ХЪРСОВО - село Вресово, Айтоско, споменато през 1636 г. в пътните бележки на поляка Освиецим като Hirsovo.
9. ХЪРСОВО - село Хърсово, Мелнишко, в подножието на Пирин.
10. ХЪРСОВО - село Присово, Великотърновско, което по предание някога се е наричало Хърсово. При чумна епидемия то било напуснато и жителите му се заселили в Райково селище, в източния край на Дълга лъка.
11 - 15. Атанас Илиев привежда като производни от старобългарското "хръсъ" четири селищни имена в Румъния - Hвrsa и Hвrsesti в околия Прахова и Hвrsova и Hвrsoveni в околия Васлую.
По-нататък Анчо Калоянов привежда следните имена на местности от типа Хърс, известни от изследванията по ономастика само върху половината от българското етнично землище:
1. ХЪРСУЛГРАД - градище в землището на село Кипилово, Еленско, близо до прохода Вратник в Източна Стара планина; по предание крепостта била превзета с хитрост като към нея били изпратени кози със запалени свещи на рогата.Според Д. Цончев с името ХЪРСОВГРАД се нарича котловината до извора на река Сайганица.
2. ХЪРЦОВЕЦ - ХЪРЦУВИЦ - дол към река Камчия на 5 км. южно от Велики Преслав.
3. ХЪРСОВА МОГИЛА - връх с гори на 5 км. северно от с. Голяма Желязна, Троянско, за името на която Николай Ковачев предлага връзка с изчезнало лично име Хърсо.
4. РЪСЬОВИЦА - гола каменна чука на един километър северно от село Попинци, Панагюрско, за чието име Йордан Заимов предполага, че е по изчезнало лично име Ръсьо, а то от Хръсьо.
5. РЪСЕВИЦА - местност южно на 2 км. от Каменица, Пирдопско, чието име според Йордан Заимов идва от изчезнало лично име Ръсе, а то вероятно от гр. Xrisos' 'злато'. Корекцията, която прави по-късно при същото име в Панагюрско, позволява към топонимите от типа Хърс да привлечем посочените тук още Ръсева глава в Г. Коритен и Извор, Кюстендилско, село Ръсово, Кюстендилско, Ръсовица при Мала Раковица и при Клисура, Софийско, Ръсовец, извор в село Лесура, Врачанско, Ръсово орнище при Витан, Годечко. Към тях трябва да прибавим и Ръсовец, каменист склон при Громшин, Михайловградско, Ръсов лъг, ниви в землището на Винище и ливади в землището на Горна Вереница, Михайловградско.
По-горе бяха посочени антропоними от типа Хърс. Други антропоними от този вид са имена като Хрус и Хрусан, многократно документирани в османски регистри след ХV в. и то от Беленско, Свищовско, Великотърновско. Към типа Хърс принадлежи и името Херсович - споменато в предание, чуто от Бенедето Рамберти през 1534 г. при Харманли: "Някой си слуга на име Никола Херсович (Nicolo Chersouich), казват, убил край този извор крал Вукашин (Re Vcassin)." (СбНУ 55, с. 169). В "Български именник" Йордан Заимов посочва, че личното име Хърсо е известно от 15 век, а Хръс - от 13-14 век. В османски документ от втората половина на 16 век се споменава Хърсю Терзията от каза Варна (от Каварна или Кранево), а в списъци на католическите свещеници се срещат Стоянка Хърсова, Маргарита Хърсова и Вучо Хърсов от Пет кладенци, Свищовско (1626 г.) и Недо Хърстов, Харс Братанов, Харс Чобанов Станчо Харзов в село Беляне, Свищовско (1637 г.).
С тези многобройни примери с топоними и антропоними от типа Хърс се обяснява и връзката на названието на етнографската група хърцои с името на бог Хърст. Названието хърцои означава "хора на Хърс", "хърсови хора", доколкото обитаваната от етнографската група територия е на северозапад от Плиска. В нейния ареал се намира западният представителен център на столицата Плиска, който се разполага при днешния град Бяла и ранносредновековното землено укрепление на север от с. Стърмен, на границата със землището на село Ботров (Боготрово).
Подобно на прабългарският бог Хърст, славянският бог Перун също е оставил следи като лични имена (Перун, Перуна), топоними (Перунград при с. Вълкова Слатина, Кутловско; Перунево), имена на растения (Перуника), на планини и др [Йордан Иванов, Культ Перуна у южных славян, 1904]. Друг славянски бог, Велес – бог на скотовъдите също е оставил топонимни следи като град Велес, с. Влас.
Съгласно надписа върху бронзовата розета от Плиска, богът на гръма и светкавиците при прабългарите (Юпитер, владетелят на четвъртъка), се е наричал Анишър (Названия на прабългарските богове-планети ). Това название почти съвпада с името на същия бог при древните акадци и асирийци - Аншар. Дали прабългарският бог на гърма Анишър е оставил някакви следи? Естествено, защото е бил реално почитан бог. В българската митология, в народните песни, приказки, легенди и митове, планетата Юпитер се нарича Янкул, което е фонетична разновидност на Анишър. Има и много мъжки имена Янкул, фамилни имена Янкулов. Нещо повече. Първото българско царство е било толкова обширно, че на север е граничело с бъдещите полски славяни, а на юг е включвало земята на днешните албанци. В известната книга “Historia Polonica” (1460 г.) написана от Ян Длугош се казва, че в езически времена полските славяни наричали Юпитер Yęsza (Йенша) [Мифы народов мира. Энциклопедия. Гл. ред. Токарев С. А. Том 2, К-Я. Изд. Советская Энциклопедия. 1982. Москва. Стр. 454]. В съвременния албански език, денят на Юпитер – четвъртъка, се нарича “e Enjte -денят на Енйете” - денят на Анишър. Тези названия, полското Yęsza и албанското Enjte могат да се разглеждат като пряка заемка на името Анишър от езика на прабългарите.
Горните факти показват, че митологичната фигура Анишър е съществувала реално в религиозното съзнание на ранните българи.
За разлика от тях обаче, в българските земи и около тях обаче няма нито един топоним, хидроним, омоним или антропоним, който поне малко да прилича на името на прочутия “главен бог Тангра” на управляващия народ в ранна България. Няма и никакъв празник за Тангра, а има толкова много празници наследени от прабългарите. Празници като Игнажден, Бъдни вечер, Малка коледа, Трифон Зарезан, конните надбягвания на Тодоров ден, петровското пиле на Петровден и оставянето на първия сноп при започването на жетвата са доказани прабългарски обичаи. Те са били в последствие възприети от българските славяни и са обвързани с църковната и фолклорна традиция на съвременните българи.
Накрая, нека не забравяме, че българският език е един от най-старите писмени езици в Европа, наред с гръцкия и латинския. В старобългарския език има много следи от езика на прабългарите. Освен стотиците ирански думи като азъ (аз), ренкъ (цвят), кордъ (меч), багатур (господин, големец), сурикъ (червено-кафяв цвят), санъ (височина, ранг в обществото), шоитра (шатра), прьси (гърди), биле (билка), церя, церител (лекувам, лекар), кънига, белег, боила и т.н. и т.н., в него са включени и много религиозни понятия на прабългарите. Това са: КАПИЧ (капище, езически храм), КОЛОБЪР (езически жрец, свещеник), ЯНКУЛ (название на главния бог-планета, Юпитер), ЯНА (название на планетата-бог Венера), ВЕШ (название на планетата-бог Месечина). Останали са и религиозни названия, които макар да изглеждат славянски, все пак са езически: TPЋБА (езическо жертвоприношение), TPЋБИЩЕ (езически храм, капище), TPЋБИЩbNЪ (езически), TPЋБNИK (жертвеник, олтар), TPЋБbNЪ (принесен в жертва). Чудно обаче, името Тангра никъде не се среща в старобългарската литература! А това, според привържениците на тангризма, е името на главният бог на управлявалите два века преди християнизацията прабългари! Къде е потънало то? Защо са забравили да го напишат в стотиците книги и преписи на старобългарски? Между другото, никъде не се среща и титлата "хан", макар че има десетки други по-стари и по-нови титли. И тя също е потънала някъде, никъде не е спомената, защото не я е имало. В многобройните византийски документи също липсва "българският" Тенгри.
Явно, старобългарската и византийската книжнина също обслужват "ненаучната и вредна пропаганда", която някои "псевдоучени" водят против любимата ни хуно-тюркска хипотеза. Обяснението на горните факти обаче не е трудно да се намери извън тази хипотеза - не би могло да има следи от нещо, което го е нямало. Освен във въображението на някои съвременни хуно-тюркисти, “върховният бог Тангра” не е съществувал реално в историята на българите и не е оставил никакви материални и духовни следи в българската история и култура.
Няма коментари:
Публикуване на коментар