Известни са множество хипотези за смисъла и произхода на етнонима "българи", които обаче страдат от липса на историческа и фактологична подкрепа. Най-често, те конструирани на основата на политическите доктрини на чужди държави или са плод на случайни хрумвания, вдъхновени от морфологичната близост на българския етноним с думи от различни езици. Изключение от това правило е хипотезата на Петър Добрев [4], който използва словесния фонд на езиците от региона на Памир и заключава, че етнонимът “българи” може да означава “високи, велики, могъщи”. Според мене, това обаче е само част, при това не най-важната от смисъла на българския етноним.
Фиг. 1. Миграция на индоевропейските племена образували ядрото на древния първобългарски етнос.
Древните българи са индоевропейски, ирански народ от Средна Азия от района на древната планина Белур (Болор, Белуртаг, Belurtag), която днес се нарича Памир (Фиг. 1. В този район се намира и планината Кашгар (Бяла планина, Белур), сложна съставна дума от "куча, каш" – бял, блестящ и "гара" - планина. Нейно продължение е Хиндокуш – Индийски Белур. Това е причината, поради която българите от Волжска България са наричани БЕЛАРИ, държавата им БЕЛАР, а главният град на тяхната държава е носел името БИЛЯР. В някои легенди се казва, че българите (и аланите) имат прародител, наречен БЕЛАР.
В района на прародината на древните българи, от древността до наши дни съществува град с име, подобно на българския етноним, град Балх. Той е бил най-големият и важен град в района, а също и в Азия. Наричан е "майката на градовете". По отношение на иранския свят той е играл същата роля, както Рим за латинските народи.
Цялото иранско население от обширния район, включващ прародината на най-ранните българи - аорси, аси, асиани, усуни, арси и арши (тохари), алани и др. имат етноними, означаващи "бели, блестящи, благородни, извисени". Най-вероятно, древните българи, като съществена част от тези народи също имат етноним с подобно значение. На второ място, първобългарите като древен индоевропейски народ най-вероятно ще имат етноним, основаващ се на някоя древна, праиндоевропейска дума.
На трето място, морфемата БЪЛГАР е по общо мнение двусъставна. Съветският изследовател Флоринский допуска, че "българ" се разглобява на бал + кар, което на ирански се превежда като " висока планина", от тук българин = "високопланинец" [Ат.Стаматов. Tempora incognita на ранната българска история. С. 1997 г., 1 гл, 2 ч.]. Българин = планинец е доста приемливо, особено ако е обратна етимология, но "високопланинец" е трудно приемливо, защото това означава, че според Флоринский древните българи са живеели на "висока планина". По подразбиране, негласно, в тази хипотеза се предполага, че сред древните народи е съществувал единен критерий за това, коя планина е ниска, коя нормална и коя - висока. Не се обяснява и произхода на удареното "ъ" в етнонима.
Разглобяването на българския етноним на БЪЛ + ГАР е очевидно погрешно пред вид на това, че крайната частица "-АР" присъства в етнонима на множество разнородни народи: маджар, сувар, авар, мишар, татар, хазар и др. Най-вероятно, тази устойчива и много прилепчива частица е граматичен формант - суфикс, образуван от древната индоевропейска и иранска дума "АР", мн. число "АРАН", която означава "мъж, човек, съпруг, деятел". Тя е масово разпространена сред днешните индоевропейски езици и особено в българския. Още в дълбока древност, тя е заимствана от много угрофински и алтайски народи и става международна лексема, което обяснява присъствието и в етнонимите на много народи от този кръг. Например, при старите тюрки "er" - мъж, "eran" - неправилно множествено число на "мъже". Неправилно е, понеже не е тюркското "erler", а е иранското "eran". В някои езици от този кръг, тази дума е и частица за множественост.
На основата на този анализ, трябва да се очаква, че не БЪЛ, а БЪЛГ е морфемата на българския етноним. Тя практически съвпада с названието на близкия град Балх. Какво могат да означават названията БЪЛГ, БАЛХ и БЕЛАР? Съществуват две пра-индоевропейски думи, които са фонетично близки до морфемата БЪЛГ и могат да обяснят задоволително неговата очаквана семантика. Това са думите bherэg (беръг) и bhergho (берго) [8] Със знака ‘э’ е обозначен протоиндоевропейския звук "шва" (shwa), който съответства на отличителната за български език фонема ‘ъ’и обяснява неговото присъствие в българския етноним.
1) Чешкият лингвист Й. Покорни (Pokorny), цитиран от изтъкнатия български траколог Владимир Георгиев [8] стигна до извода, че праиндоевропейския корен bherэg, bhelg^h, bhelЌg^, bheleg^, bhl•k^ означава "бял, блестящ, светещ". На тази основа, съвременните европейски лингвисти използват основното значение на b(h)erэg - "бял, светъл, светя" за извеждане на названията за белия цвят в днешните европейски езици. Например:
1. Белуга, от руски “белый” - бял.
2. Phalarope, от гръцки phalaros – който има бяло петно.
3. Bleach, от староанглийски blacan, to bleach, от старогермански *blaikjan - "да побелея".
4. Bleak, от старонорвежски bleikr, блестящ, бял, от старогермански *blaikaz - "блестящ, бял".
5. Blaze, от староанглийски blжse - "факла, ярък огън", от старогерманското *blas - блестящ, бял.
6. Blesbok, от среднохолански bles - "бяло петно", от старогерманското *blas - блестящ, бял.
7. Blemish, от старофренски ble(s)mir - "да избледнея", от старогерманското *blas - блестящ, бял.
8. Blanch, blank, blanket; blancmange, от старофренското blanc - "бял". На старогермански *blenk-, *blank - "да светя".
7. Blush, от староанглийското blyscan – " светя червено", от старогерманското *blisk - "да светя, да горя".
8. Black – днес означава "черен", но на средновековен английски blak- бял, произлиза от староанглийски blaec- бял.
9. flame, flamingo, flammable, (flambй), (flambeau), (flamboyant), inflame - от латинското flamma (< *flag-ma) - пламък.
10. fulminate - от латинското fulmen (< *fulg-men) - светкавица, гръмотевица.
11. fulgent, fulgurate; effulgent, foudroyant, refulgent - от латинското Latin fulgre - да светя, блестя и fulgur - светкавица;
12. flagrant; conflagrant, (conflagration), deflagrate -от латинското flagrіre - да светя;
13. phlogiston, phlox; phlogopite - от гръцкото phlox - пламък.
14. В славянските езици има много близки думи за "бял". Полски biały, словашки biele, руски белый, белоруски белы, български бял. Тези думи имат общ старославонски корен BEL' “бял”, който може да бъде реконструиран от древния индо-европейска дума BHEL “бял, светя”.
15. Думите от романските езици, италиански bianco, португалски branco, френски blanc и испански blanco са в действителност заемки от старогермански. Общият германски корен BLANKA “блестящ, светещ” все още съществува в днешния английски под формата на думите blink, blaze или blank. Ако се проследи назад във времето ще се установи, че тези думи произлизат от посочения по-горе древен корен BHEL.
Протоиндоевропейската дума b(h)erэg означава "бял", а също "блестя, искря" [8]. От тук, най-правдоподобния и очакван смисъл на българския етноним е "бели, блестящи, искрящи”, а на град Балх - "Бял, блестящ, извисен град". Третото близко название, планината Белур не се нуждае от превод, защото на български език "белур" буквално означава "бял, сивобял".От планината Белур се е добивал прозрачният, при наблюдение под определена светлина, млечно-бял минерал БЕРИЛ, името на който вероятно е също свързано с названието на планината БЕЛУР и морфемата БЪЛГ - бял.
Възможността източно-иранските думи БЪЛГ, БАЛХ и БЕЛУР да означават ‘бял, блестящ’ се подкрепя косвено от факта, че в древните и съвременни угро-фински езици думата ‘бял, блестящ’ звучи като ‘valge’. В древността угро-фините са били съседи на източните иранци и са взели от тях много думи. Древните индо-арии са мигрирали от северната си родина на юг към Согдиана и Бактрия (Бахлика), където са заварили местно население от угро-фински произход. Придошлите индо-арии вероятно са заимствали много думи от местните угро-фински народи, но е възможен и обратния обмен. Една такава дума може да бъде думата VALGE – БАЛХ, която да бъде или местна угро-финска, или индо-арийска дума със значение БЯЛ, БЛЕСТЯЩ.
Семантиката на древната индоевропейска дума БАЛГ, БАЛХ може да се търси и в подобни думи от други древни индо-европейски езици. Извесната латинска дума ALBA – бял (от тук АЛБЕРТ – бял човек) е много близка до морфемата БАЛХ-бял и може да се разглежда като получена чрез транспозиция на съгласните B и L. Друга една древна латинска дума PULCHER (пулхер) – “красив, хубав” е още по-близка до БАЛХ. Ако се махне суфиксът –ER (окончание за обозначение на рода), ще се получи морфемата PULСH (пулх), която е тъждествена на БАЛХ. От тази дума произлиза по-късната дума belle – “красив, хубав”, немското Берта - блестяща, Алберт - бял. Тези примери подкрепят твърдението, че основата на българския етноним, БАЛГ, БАЛХ може да означава “бял, блестящ” и указват, че тази дума може да е имала и допълнително значение “хубав, красив” сред древните индоарии.
2) Съгласно Покорни, протоиндоевропейската дума b(h)erg(h)o (берго) означава "висок, голям, разраствам се, раздувам се". От думата b(h)erg(h)o е произлязла думата ‘berg’ в езика на траките, означаваща “високо място, бряг, планина”. При славяните тя е станала ‘бряг’, а при германските народи ‘berg’ – планина. Може да се предположи, че сред населението от района на планината Белур и град Балх думата bhergho е преминала в ‘балкан’- планина = балк + ан, където "-ан" е източноирански суфикс. Ако смисълът на думата b(h)erg(h)o също е бил вложен в семантиката на морфемата БЪЛГ, това би могло да привнесе в етнонима българи и допълнителен смисъл изразен с думи като “висок, голям, велик, силен, могъщ”, както счита П. Добрев.
Интересното е, че в съзнанието на древните източноиранци е съществувала дума (понятие), която е обединявала значението на горните две думи. Това е авестийската дума berez (berezañt -прилагателно) означаваща "бял, висок", т.е, тя обединява значението на двете посочени по-горе праиндоевропейски думи b(h)erэg и b(h)erg(h)o. Според Вяч. Вс. Иванов и В. Н. Топоров, авестийската дума berez произлиза пряко от праформата bherag – бял, висок. От тази дума произлиза названието "бреза" - високо бяло дърво. Вероятно думата berez е съществала в много древни индоевропейски езици, защо названието на дървото "бреза" в тях и в днешните им производни езици има една и съща сходна форма. От думата berez може да произлезе названието на българското племе Берсили (със суфикса -ил) и раннобългарското собствено име Борис, чийто други вероятни форми са Персиян, Персика и волжскобългарското име Парис.
В съзнанието на древните индоиранци, а също и някои древни европейски народи, думите berэg и berez са имали свещено значение и са включени в названията на техните жреци и свещеници: индийското брахма brahma (множествено число брахман brahman, вrahmāņi) и латинската дума за свещеник, flāmen, която означава също и "пламтя, светя" [Топоров, В. Н., 1974, стр. 20-75; Топоров, В. Н., 1974, стр. 29]. От тази дума произлиза и името на индийския бог Бхригу, баща на индийските свещеници - брахмани и син на Брахма, един от трита главни индийски богове. На санскрит и хинди, Бхригу означава "блестящ, светещ" и е почти тъждествен морфологично и семантично с морфемата БЪЛГ. По силата на известната за източноиранските езици фонетична трансформация "Р -- Л", бог Бхригу в езика на прабългарите ще се нарича Бълго. Според Топоров, в семантиката на корена “брг” е вложено ритуално значение, свързано с религиозната практика на жреците брахмани – да раздават знания, светлина и мъдрост.
Праиндоевропейските думи b(h)erэg - "бял, блестящ", b(h)erg(h)o - "висок" и източноиранското berez - "бял, висок" стоят в основата на българския етноним, който
Този избор на етноним за древните българи и всички сродни с тях източноирански народи не е случаен. В културно-исторически план, определението "бял, блестящ, светещ" е имало изключително важно значение за древните народи. Най-важните космогонични и религиозни представи на древните индоевропейци, иранци, китайци, алтайци и др. са изразявани в категориите "черно-бяло" или "ин-ян". Категорията "бял, блестящ" е изразявала множество положителни качества и състояния: "цивилизован, свободен, добър, знаещ, благоприятен, благ, полезен, светъл, топъл и т.н.". Нещо повече, нравствено-космогоничната категория "бял, блестящ" може да има нострадически корен, започвощ своето начало от далечната нострадическа епоха, около 10 000 години пр. н.е., когато предците на съвременните индоевропейци, угрофини, кавказци, семити, алтайци и даже китайци са живеели заедно на едно място и са говорели общ, вероятно доста примитивен език. За това говори фактът, че понятието "бял, светя, горя" има обща основа в много от тези езици
Таблица 1.
| Дума | Език | Значение
|
| Briku | Акадски | Ярък |
| bålk | Талишки | Яркост |
| brigu, bårgu | Санскрит | Ярък, блестящ |
| balgayr | Келтски | Ярък, светещ |
| Bright | Английски | Ярък |
| bårk | Памирски | Яркост, величие, слава |
| barh | Кавказки | Слънце |
| pal | Шумерски | Ден, светлина |
| palku | Шумерски | Ярък, мъдър |
| bålg | Мунджански | Висок |
| Baltas | | Бял |
| Balts | Латвийски | Бял |
| Белый | Руски | Бял |
| Бял | Български | Бял |
| Belur, berula | Еврейски, пахлави, сирийски | Прозрачен планински минерал, планински кварц |
| Valge | Естонски, Финлански | Бял, блестящ |
| Bahr | Арабски | Бял |
| Barak | Иврит | Мълния |
| Abyad | Арабски | бял |
| Bach | Виетнамски | Бял |
| Bai (Бай) | Китайски - Mandarin | Бял |
| Silvere | Латински | сребърен, бял (сравни "сребърни българи" = волжски българи ) |
| Silvestre | Испански | бял |
| balë, bajë | Албански | ярък, светъл, сияен |
| belte | Фригийски | ярък, светъл, сияен |
| balios, baista | Тракийски | ярък, светъл, сияен |
| | Хонски, език на хоните, родствено на прабългарите източноиранско племе от ефталитски произход, заселило се в Източен Кавказ през VII-ти век.
| Бял (сравни латинското Silvere -сребърен, бял и българското "сив" - полубял). От тук може да се предположи значението на названието на важния източноиранския бог Сиявуш. Неговото име може да означава "Бял, Бялобог" и да съответства на източнославянския бог Белобог. Всъщност, Белобог (Сиявуш) е най-вероятно един от многото заимствани от ранните славяни източноирански богове, като Хорст, Симаргл, Даждбог и др. |
Както се вижда, коренът на това древно понятие с нострадически характер - БЯЛ, БЛЕСТЯЩ, съвпада с морфемата на българския етноним. Заедно с представените по-горе обосновки и доказателства, този факт подкрепя хипотезата, че морфемата БЪЛГ има буквално същото значение. Могат да бъдат представени и още допълнителни доказателства за това.
Римски източници сочат, че през 1 в. от н.е. на север от Черно море, от Азовско море до северен Кавказ са живеели сармати от племената роксолани, чието название означава “блестящи”. Тяхна столица е бил град Упса (Белият град). Преди да дойдат тук, тези сармати са били основно население на Бактрия – Бахлика - Балхара и са родствени с прабългарите. Подобно название е носел и главният град на средно-азиатските скити - саките. В гръцка транскрипция иранското име на този град е Ρωξανακη – Роксанаки, "блестящ, светещ". Тохарите и кушаните са съставлявали значителна част от населението мигрирало от района на Балх и средна Азия в областта северно от Кавказ и влезли в ядрото на прабългарския етнос. В санскритската литература етнонимите бахлики и тохари често се явяват еквивалентни. Етнонима тохари е заета от тибетски език и означава БЯЛА ГЛАВА. Самите тохари са наричали себе си ‘арши’. В 1941 год. белгийския учен Ван Виндекенс установява, че самоназванието ‘арши’ означава БЯЛ. Предходното наименование на град Куча, от където идват кушаните е било Бо (По), което означава БЯЛ. Даже и днешното население на все още съществуващия град Куча нарича себе си БЕЛИТЕ ХОРА [2, стр. 383]. Топонима Куча и оттук етнонима кушани идва от името на династията Куча, която е управлявала град Бо през 1 в.сл.н.е. Установено е, че думата Куча означава “бял, блестящ”, от тохарската дума "кутси" - бял.
Съгласно стари руски документи, използвани от руснака Андрей Лизлов за написване на “Скитска история”, в райна на Тарим се е намирала страната Скития. Тя се разделяла на четири части: Белгиана, Аргон, Арсатер и Аниа. Цветелин Степанов [цит. по 2] свързва страната Белгиана с разположените в Бактрия български владения. Според него наименованията на страните Аргон и Арсатер произлизат от тохарската дума ‘арши’ - бели. През този период имената на много градове-държави и династични фамилии в Таримската котловина и района на град Балх (Балуга, Бугур, Куча, Арги/Агни, Аржуна) носят смисъла на “сребрист, бял, благороден” [2, стр.384]. Също, хефталитите от Бактрия са били наричани от китайците “БЕЛИТЕ ХУНИ”. Древното самоназвание на всички племена и етноси от източен Иран и северна Индия е било ‘aria’ (множествено число arian), което се превежда като ‘БЛАГОРОДНИ, но също би могло да се свърже и с думата ‘аржан’ – ‘блестящ, сребрист, бял’. Старото наименование на Индия – Бхарата, също значи “Благородна”.
През VII – X век, на мястото на източната част от територията на Стара Велика България възниква новата държава Хазария, в която по-голямата част от населението са съставлявали българите на Бат Баян и родствените с тях алани [11]. Околните народи са употребявали названията “аси” и “яси” за обозначаване както на тези българи, така и на техните съседи алани [7], което отражава етническата близост на българите и аланите. Названието “аси” очевидно произлиза от тохарския етноним “арси”, по-късно трансформиран в “аорси” – бели хора. В съвременния осетински “аорс” значи “бял”. Самите хазари, които също са били народ етнически и езиково близък до прабългарите имат етноним, който някои съвременни историци извеждат от скитската дума “кос”-бял с иранска добавка “ар”-човек. От гледна точка на източноиранските езици, етнонимът хазар (касар -уйгурско, касир -Птолемей, 2 век, козари - староруско, коса - китайско) има ясно обяснение: от осетинското kaz, кховарското kas`ara, протоиндоиранското *kas-i-ra, тох./б/ kutsi – бял, чист. Хазари – бели, преносно - благородни. В древните руски летописи етнонимът “хазари” е записван като “косари”, което може буквално да се преведе като “бели хора”. Даже древното и съвременно название “казаци” (самоназвание “казаки”) на славянизираното иранско население на Хазария и Старата Велика България се обяснява като “кос-саки” – бели саки. Едно възможно обяснение защо източноиранските народи така упорито са се придържали към употребата на определението “бял” в своя етноним е дадено по-долу.
Като обощение, прабългарите са включвали ако не изцяло, вероятно в голямата си част племена от групата на сарматите, асите и тохарите, които всички са били наричани ‘БЕЛИ, БЛЕСТЯЩИ, СРЕБЪРНИ, БЛАГОРОДНИ’. В допълнение, всички тези племена произхождат от района на Източен Иран, изобилстващ с наименования на градове и държави със същото значение. От тук може да се заключи, че е твърде вероятно и буквалният превод на българския етноним да е значел “бели хора”, с контекст “блестящи, благородни”.
В много исторически документи, древните българи са известни с названията Белар, Белур и други подобни. Един от големите градове на Волжска България се е наричал Биляр. По-общо, държавата на волжските българи е била наричана Белар, а самите българи от Волжска България са известни и като Белари, Булари или Баилари, както се вижда от следните свидетелства. Пътешественика Абу-Хамид Ал-Гарнати, който посещава Волжска България в 1135-1136 г. пише, че в страната Белар (Волжска България) не живеят тюрки, но около град Саксин (Итил, делтата на Волга) номадстват тюрки. Съгласно съобщението на Ибн-Фадлан (X-ти в.) научаваме, че българите от рода буляр-белар са вземали тюркски жени като наложници. Например, дъщерята на царя на огузите, които номадствали по границата на Волжска България станала наложница на владетеля на рода Биляр — Алмуш.
Тези названия на древните българи могат да се обяснят с факта, че прародината на древните българи е била планината, известна в древността като Белур или Болор, днешната Белуртаг или Памир! Обаче, в съвременния български език съществуват множество думи, образувани на основата БЕЛУР и всички те означават “бял, светъл”. Явно още в древността, този смисъл е носил и българския етноним.
Пряко доказателство за това предположение служи названието “сребърни” за куберовите българи създали Волжско-Камска България. В много индоевропейски езици думите ‘бял, блестящ’ и ‘сребърен’ са производни от една и съща дума hark. В такъв смисъл волжките българи могат да бъдат наречени освен ‘сребърни’, също и ‘бели, блестящи’. Летописецът Рашид-ад-Дин, описал монголските нашествия съобщава, че мокшите, буртасите и аржаните (българите) били покорени едновременно от монголите. В народа аржани, Татяна Ярулина вижда волжките (сребърни) българи [12]. Забележително е това, че в този текст етнонима ‘българи’ директно е заместен с думата “аржан”-сребърен, бял, блестящ, благороден. Самите куберови българи са наричали своята държава Идел. Тази древна индоевропейска дума означава “благороден, аристократичен” и се употребява в съвременния немски език, примерно edelwiess (благородно бяло) - високопланинско цвете.
Друго пряко доказателство е факта, че част от прабългарите (вътрешните българи или българите на бат Баян), включени в Хазарската държава са били наричани от околните народи и в хроники на арабски, персийски и руски автори като “аси или яси”. Това наименование може да се изведе като производно от “аорси” – бели.
Фиг. 2. Граници на Българската държава в края на IX век. Показани са градове и крепости които имат име, явяващо се предположителен славянски превод от етнонима на древните българи. Всички те са игралели роля на гранични укрепени селища с гарнизони от прабългари.
След като няколко пъти град Сингидунум е разрушаван от хуни, готи, гепиди и авари, около 630 год сл.н.е. славяните го превземат и населяват. Доста по-късно, през 827 год българите установяват власт над града и го правят важна гранична крепост на своето канство. Само 50 години след това, през 878 год се явява първото чисто славянско наименование на града – Белград. Това означава, че в продължение на двеста години славяните не го назовават така, но само кратко време след появата на българите в него те го кръщават БЯЛ ГРАД. Унгарците в миналото и днес наричат този град Nándorfehérvár (Нандор фехер-вар), което буквално значи ‘Български бял град’ от унгарскато наименование ‘нандор’ на оногундурите-българи. Във всички средновековни хроники на латински език, град Белград се нарича Alba bulgarica, т.,е. “Българска Бяла”.
Друг пример за свързване на етнонима ‘българи’ с ‘бял’ е древният илирийски, и днешен важен религиозен център в Албания, град Берат. В предримско време градът се наричал Антипатрея. След неговото превземане от Борис I (около 860 г.) този град е населен със славяни и българи и се е наричал с няколко съвсем нови имена:
Далеч на север, на границата между Унгария и Румъния се намира град Дюла фехервар. В близкото до него село Blandiana са открити прабългарски гробове от периода 850-900 г. По време на българските канове град Дюла фехервар се е наричал Българ-град, в последствие Бълград [4]. Така той е известен и днес, но на унгарски името му звучи като Дюла Фехер-вар, което се превежда като ‘Белият град на Дюла’[4]. Забележете, че и в този случай първата дума ‘бълг’ директно се превежда като БЯЛ.
Към този списък трябва да се добави и граничния град Сяр (Сер, Серес), в днешна Северна Гърция. От установяването на Куберовите българи до Междусъюзническата война през 1913 г. този град е населен предимно с българи и носи българско име. В 1913 г. гръцките войски опожаряват града и прогонват населението му. От античността до идването на Куберовите българи, този град носи названието Сике. През VII-ми век Куберовите прабългари го преименуват на Серес, Сяр или Сер [Петър Петров. Образуване на българската държава. Наука и изкуство. София. 1981, с. 326-327]. В периода VIII - XI-ти век, в града и околността живее многобройно население от прабългари, които оставят много рисунки и надписи по скалите на околната планина Пангей. В 1971 год. гръцкият историк Н. К. Муцопулос открива и публикува тези графити. Те са почти идентични с графичните изображения от Плиска, Преслав и други раннобългарски селища. Обща е техниката на изработване, застъпваните сюжети са почти еднакви с тези от Североизточна България - изображения на елени и други диви животни, ловни сцени, рунни знаци, рисунки на кръстове и други слънчеви символи и др. [Д. Овчаров. Нови данни за ранното присъствие на българите в околностите на Солун (VIII - X-ти век), Родопски сборник, т. 5, София, 1981; Д. Овчаров, Куберовите прабългари, в. Плиска-Мадара-Преслав, бр. 6 от 14 май 1980 г., с. 12]. Поразителна е приликата на една човешка фигура с добре познатата фигура върху керемида от Мадара, известна с погрешното си название "фигура на шаман" (всъщност, прабългарите не са имали сибирски свещенослужители - шамани, а колобри). Названието Сяр, Серес на български език означава "бял, сивобял". От тук, серес - биволи означава биволи с бяла звезда на челото. Това название е еднотипно с названието на големия древнобългарски град от VII - XI-ти век на река Дон, Саркел - Бяла кула, Бяла крепост. Думата "сар" или "сар" или "серес" е прабългарска дума, означаваща "бял" и вероятно произлиза от древното индоиранско название на Слънцето - Сурья.
Връзката между топонимите Бялград (Белград) и българския етноним можем да си обясним така. На древните ирански езици, GARD е означавало "стена, крепост, град", което почти съвпада с днешното българско и славянско "град". Например, столицата на Персия е носела името PARSUGARD - Градът на персите. При скандинавците средновековният Киев се е наричал KANUGARDR (Канугард), което руски автори обясняват като производно от КАН – ГАРД, "кански град" или "градът на кана". Персите наричат днешната столица на Сърбия - Белград с името Balghirad (Градът на балхите).
Фиг. 3. Граници на Стара Велика България в средата на VII век. Показани са градове и крепости които имат име, предположително свързано с етнонима на древните българи. Вероятно те са игралели роля на гранични укрепени селища с гарнизони от прабългари.
В района на Северното Причерноморие и Северен Кавказ, в VI – VII век е образувана държавата Стара Велика България. От тези времена, в този район са останали градовете Белгород Приднестровский, град Белгород близо до Харков, както и град Саркел, останките на който днес са залети от река Дон (Фиг. 3). Град Белгород е основан през 1596 год. на мястото на старо селище, наречено Белогородье или Белогорье. В района на последния град сега се откриват множество паметници от присъствието на прабългари.
На юг от Белгород, на река Дон се е намирал важният хазарски град Саркел (по хазарски Шаркил), който е бил населен предимно с българи. Градът е бил обграден от крепост, построена от камъни с ярко червен цвят (цветът на вòйните). Гърците превеждат това име като Бяла крепост. В X век русите го превземат и го преименуват на Белая вежа (Бяла крепост). Името Саркил се състои от две части “сар” и “кил”. “Кил” на ирански означава дом, крепост (сравни с “кула”). “Сар”вероятно значи “бял”, защото на чувашки език “шур кил”-значи “бял дом”. На български език “сур елен, суро агне значи “бял елен, бяло агне”. На хазарски “бял, блестящ” е звучало като “шелляг”, което е близко до “шур, сар”. Имайки пред вид етническия състав на населението на града и указаната по-горе традиция, названието Саркел – Бяла крепост може да се преведе като “Българска крепост”.
В юго-източния край на Стара Велика България, в съвременния Дагестан са се намирали още два гранични български града, Балх и Булгар Балк, в район гъсто населен с българи [11]. Техните названия пряко произхождат от името на древния град Балх, Белия град. В този район се е намирал и град, чието име по арабски и еврейски е записвано като БЛНГР, една от столиците на Хазария – днешният град Буйнакск. Днес името на този град условно се произнася като Беленджер и се смята, че произлиза от етнонима на основното му население – древните българи.
В днешна Украйна и европейската част на Русия е имало още два града, наречени Белгород, Белгород Киевски и Белгород Рязански. Първият е известен от 980 год като град – крепост, намираща се на юг от Киев до днешното село Белгородка. Така, на огромната територия на бившия Съветски съюз има шест града с името Бял град, като всички те лежат по границите на Стара Велика България. В същото време, на територията на Балканския полуостров има общо 9 града с такова име при това всички те са били по границата на Българското канство. Трудно е да се измисли някакво случайно съвпадение в названията и местоположението на тези градове и крепости. Изглежда, в своето време те са служили като гранични крепости, защищаващи важни пунктове на тогавашните български държави. Затова независимо от състава на околното население, те са наименувани по еднотипен начин – Българска (Бяла) крепост (град).
Няколко години преди падането на Волжска България под монголо-кипчакско владичество, един унгарски монах е минал през нейните земи в търсене на прародината на маджарите. Той е оставил подробни записки, в които нарича Волжска България "държавата на сарацините Бела". С термина "сарацини" очевидно се подчертава официалната мохамеданска (арабска) религия на държавата, а названието Бела има връзка с етническото название "белар, белари" на тамошните българи.
Могат да се приведат и множество косвени доказателства. В българското народно творчество река Дунав традиционно се нарича “тих бял Дунав”, но смисъла на този израз вече е забравен. В него думата ‘бял’ би могла да бъде синоним на ‘български’. От историческа гледна точка това е напълно оправдано, тъй като от 6 до около 15 век век река Дунав е текла почти през средата на българското етническо землище и би могла с основание да носи името “българска, т.е., бяла” река.
Преди идването на куберовите българи, река Волга се е наричала Итил, което на езика на коренното угро-финско население означава “река”. Съгласно официалната руска ономастика, името Волга идва или от угро-финската дума ‘valge’, която значи “бяла, блестяща” или от славянската дума “влага” (не е ясно обаче какво и е толкова влажното на река Волга). Хипотезата името Волга да произлиза от “valge” не обяснява защо след идването на българите, угро-фините са заменили своето наименование Итил – река с друго свое наименование valge -бял. Най-вероятно, угрофините са сменили името Итил с името на новия господстващия етнос в района, българите, но са превели смисъла на етнонима българи (бели) на своя език като “valge”- бели. Това изглежда напълно правдоподобно, пред вид на чудесното съвпадение на смисъла и звученето на двете думи, българската “българ - бял” и угро-финската “valge” - бял.
Представената по този начин семантика на етнонима “бълг(ар)” може да обясни и подчертания култ на българите към белия цвят, изразен в българските народни носии и песни. В българските народни песни е характерна изключително честата употреба на израза “бяла българка, бели българи”. Едва ли българите са по-бели от околните народи, нито че сред тях не се срещат и по-тъмни хора. Да си спомним за желанието на заловения хайдутин да бъде обесен в снежно бяла риза, за съчетанието “бяла и червена” като неотменими черти на женската хубост. В края на Първата Световна война на южния фронт в Македония четири български полка са били обградени от войски на Антантата. Преди да се предадат в плен, всички български офицери и войници се облекли в бели ризи. В българските носии, например в Македония и Тракия, основните цветове са бял и червен, мартениците са също в бяло и червено. Характерни за българския език са и такива идиоми като “отиде си от белия свят”, “бял ден не видя”, “бели пари за черни дни”, антитези като "бяла река - черна река", "бяло море- черно море", "бял път - чер път", "бял връх - чер връх", "бял вятър - чер вятър", "черно биле - бяло биле", но липсват идиоми и антитези, които да се изразяват с други цветове. В тези примери "бял" е синоним на "благоприятен, добър, спокоен, сигурен, надежден и т.н.", докато "чер" носи обратните качества. Никак не е случайно, че народ, който си служи от памтивека с такива образни характеристики, ще си даде самооценка като "бял", още повече, ако се стреми да изпълва тази характеристика с нужното съдържание.
Ако етнонимът “българин” се превежда буквално като “бял”, вложеният смисъл вероятно е бил “благороден, добър”. Древните българи не са били нито груби номади, нито меркантилни сноби. Старобългарската дума ‘благорòден’ не означава “роден в злато, имот и други блага”, а вероятно означава “блъгарин родèн”. Така, в смисъла на думата “благороден” вероятно е вложена част от семантиката на етнонима “българин” – благороден, аристократичен, добър. Това, че българите са били наистина благородни хора, личи от това, че те никога не са убивали своите пленници и никога не са имали роби, нещо твърде рядко явление в древния свят.
Този вид семантика на етнонима “българин – висок, бял, красив човек” може да се потвърди от много обстоятелства, част от които са изложени по-долу.
1) Както видяхме, за района на Средна Азии и Каспийско море, в периода V век пр.н.е. – X века сл.н.е. е съществовала постоянна традиция при много племена и народи да се назовават “бели”. Обаче други племена са били наричани “черни”. Така, етнонимите на много народи от Памирския регион (тохари, аорси, кушани, ефталити, алани, хазари, българи) са означавали одно и също нещо - “бели хора”. Тази традиция са усвоили и продължили даже дошлите по-късно в този район тюркски племена. Създаденият в V век Тюрски хаганат бързо се разпаднал на източна част, управлявана от “белите тюрки”и западна част включваща “черните тюрки”. При смесването на “белите тюрки” с местните ирански племена аси (аорси) се създал тюрския етнос огузи. Етнонима “огузи” вероятно означава “ок узи”, или “бели аси”. Хазарите също се подразделяли на “черни хазари”, живеещи на изток от Волга и “бели хазар” на запад от Волга. Белите хазари са имали градове и цветущо земеделие. Българите на бат Баян под хазарска власт са "черни българи", а свободните българи от волжска България са "сребърни българи". Известни са даже “бели монголи” и “черни монголи”.
Както се вижда от тези примери, традицията да се употребява “черно-бяла” терминология за описване на народите няма нищо общо с расовите особености, а също така няма отношение и към посоките на света. Тази не добре изследвана традиция може да се обясни с особеностите на културата, религията и космологичните представи на народите на Средна Азия и Китай. Известно е, че китайците от времето на империята Сун разделяли некитайското население на централноазиатските степи и Монголия на три категории: бели, имащи градове и занимаващи се със земеделие и търговия; черни, или скотовъдци-чергари и диви, прехранващи се с лов и риболов [13]. Според тази класификация, всички народи в района на Тарим и Памир, включително и древните прабългари са били “бели (цивилизовани) народи“. Затова в една литовска хроника се казва: литовецът тур е, българинът вол е, а хунът е заек. Най-вероятно, в това изречение е вложена същата тази триспепенна градация: литовецът е ловец на турове, българинът е земеделец, а хуните са чергари и се местят от място на място като зайци.
2) Като второ обстоятелство може да се вземе под внимание кастовото деление, което в тази епоха е било отличителна черта на индоевропейците като цяло и е особено характерно за индоарийските и иранските племена. Тези общества са били организирани в трикласова система, при което всяка класа се характеризирала с определен цвят (каста или варна). Португалската дума “каста” означава цвят, същото означава и “варна” на санскрит. В първата каста влизали жреците, племенните вождове и съсловието на благородниците, отличаващи се със знаци и дрехи в бял цвят. Втората каста съставлявали военните, отличаващи се със цвета на кръвта. Към третата каста се причислявали хората на ръчния труд – земеделци, занаятчии, търговци, които при различните народи се отличавали с различни цветове - зелен, син, жълт. От тук е дошла и комбинацията от три цвята в националните трибагреници на много съвременни индоевропейски народи, където белия и червения цвят са основни. Най-близки са националните трикольори на Индия, Афганистан, Иран, България и на руската република Алания (Северна Осетия), съдържащи бяла, червена и зелена ивици.
При индо-ариите, представителите на “бялата каста” се наричали брахмани. Тях ги считали “мъдри и учени синове” на бога Бхригу, името на който означава “блестящ”. Сам Бхиргу е син на върховния бог Брахма. Като основа на всички тези свещени думи: брахман, Бхригу и Брахма се явява съчетанието “брг”, което по силата на посочената фонетична трансформация р - л в езика на прабългарите е трябвало да се превърне в “блг”. Така, основата на българския етнонима “блг” може да се извлече пряко от тези свещени за индо-ариите религиозни понятия, означаващи “блестящ, бял”. В частност, етнонимът “българ” е почти тъждествен фонетично и смислово с името на бога Бхригу, който в езика на прабългарите е трябвало да се нарича Бълго (табл. 1).
3) Религиозно-космологичните представи на древните иранци за устройството на света се отличавали с дуалистичен, двуполярен “черно-бял” характер. Това мирозрение се съхранило най-добре при източноиранците, които не са възприели реформата на Заратустра. Според тази представа светът е разделен на две части, добра (бяла) и лоша (черна). Добрият мъдър бог Ахура Мазда (Ормазд, Слънцето), разпръсква светлина заедно с другите богове, месеца и петте планети над “белия” свят, в който живеят хората. Във “долния или черния свят” има само мрак и там живее злобният бог Ахриман, източник на всички злини на човечеството. В този смисъл определението “бял” е морално-философска категория, в която е вложено положително съдържание, а в категорията ‘чер’-отрицателен смисъл.
Според нас, с това може да се обясни традицията на древните българи да назовават началните притоци на своите реки с имена “бяла” и “черна”. Известно е, че хидронимите са най-устойчивите исторически реликви от културата на етноса. Такива хидроними има много в България: Бели и Черни Искър, Бели и Черни Вит, Бели и Черни Осъм, Бели и Черни Тимок, Бяла и Черна Места, Бяла и Черна река до гр. Смолян. В Македония това са Бели и Църни Дрин. В Башкортостан е много популярна легендата за характера на “двете сестри”, реките Ак идил и Кара идил, родени от бога Урал, в която е вложен точно този смисъл: Ак идил (Бяла волга) е спокойна, широкотечаща през равнината, даряваща живот и радост, докато Кара идил (Черна волга) е злобна, агресивна и бурно течаща през скалите на планината.
Традицията да се назовават притоците на реките с имена бяла (спокойна, удобна, добра) и черна (бурна, опасна, лоша) изглежда идва още от Средна Азия, родината на древните българи. Двете основни реки в тази област, днешните Сър даря и Аму даря в древността са носили имена, чийто смисъл би трябвало да е Бяла река (от индо-арийското "сурья" – светъл, бял, блестящ) и Черна река-Оксос (от древната авестийска дума axsaena – тъмен, черен [14]). Два начални протока на голяма река в планинската област Бадахшан (Памир - Белур) също имат имената Бяла и Черна река. В този смисъл, “бял Дунав” ще означава “широк, добър, спокоен Дунав”. Много е вероятно че тази древноиранска антитеза да е вложена и в наименованията Черно море (бурно, опасно, лошо) и Бяло – Егейско море (спокойно, удобно, добро).
4) Древната черно-бяла дуалистична философия на Иран е имала близко подобие и в Китай. Това е известната космологична доктрина “Ин-Ян”, което значи “чер-бял”. Първоначално древните китайци наричали с термина ‘ян – светъл, бял’ южния, светъл и топъл склон на хълмовете по които живеели, а северния тъмен и студен склон наричали ‘ин’- тъмен, чер. Постепенно, думите ин и ян са се превърнали в термини за обозначаване на по-общи философски категории, ян – юг, ин – север, ян – светлина, ин – тъмнина. На по-късен етап ин-ян вече са олицетворявали две абсолютно противоположни явления и свойства, ян – добро, ин – зло, ян – живот, ин – смърт, ян – ден, ин – нощ, ян – мъжко начало, ин – женско начало. В по-късен етап е било осъзнато, че независимо от своята противонасоченост, тези качества и явления не могат да съществуват без своята противоположност и непрекъснато се пораждат едно друго. Така, тези представи са се превърнали във философия, съгласно която постоянното взаимодействие на двете противоположни вселенски сили “ин–ян” се явява основа на реалния свят.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ. И
Няма коментари:
Публикуване на коментар