СМИСЪЛ И ЕТИМОЛОГИЯ НА РАННОБЪЛГАРСКАТА ТИТЛА KANAΣYBIΓI

Титлата “CANASVВHГY" - KANAΣYBIΓI - “канасювиги, канасувиги, канасюбиги, канасубиги) е засвидетелствана само за българските владетели Омуртаг и Маламир (т.е. между 814-836 г). Паралелно с нея е използвана традиционно и гръцката формула "ho ek Theou archon", която в някои случаи се среща и като самостоятелен израз, поясняващ властта на владетеля. Титлата КАНАСЮВИГИ се среща и при аварите ефталити (КАНА ЗАУЦИ) и частично при ираноезичните алани, АЛАНУИ КАН - "алански кан". За пръв път Омуртаг (814 – 831 г.) се титулова “CANASVВHГY, от бога архонт на земята, гдето се е родил”. Тя се среща в следните раннобългарски каменни надписи (номерацията е по В. Бешевлиев):

Надпис № 59: “ канасювиги Омуртаг: Копанът Корсис беше мой хранен човек. Като отиде във войската, удави се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар.

Надпис № 60: “ канасювиги Омуртаг: зера тарканът Негавон беше мой хранен човек. Като отиде във войската, той се удави в река Тиса. Той беше от рода Кубиар.”

Надпис № 64: “ канасювиги Омуртаг. Багатур багаинът Славнас беше мой хранен човек и като се разболя умря.”

Надпис № 66: “ канасювиги Омуртаг: Кандидатът Турдачис беше мой хранен човек. Той умря вътре.”

Надпис № 58: “ канасювиги Маломер, от Бога владетел. Неговия стар боила, кавхан Исбул, направи този водоскок и го даде на владетеля. А владетелят даде на българите много ядене и пиене, а на боилите и багаините даде големи дарове. Нека Бог удостои от Бога владетеля да преживее заедно с кавхан Исбул много години.”

Надпис № 69: “Канасювиги Маломер: Чепа, багатур боила колобър беше мой хранен човек. Той се разболя и умря вътре.”

Има много хипотези за смисъла на съставната титла "канасювиги" и начина на нейното разглобяване на съставни морфеми. От началото и доскоро, титлата беше разглобявана по формулата CANASVВHГY = CANA + SVВHГY. В. Бешевлиев предлага тюркска етимология, но посочва нейните сериозни недостатъци. Според него "сувиги" е форма на “су баши” - "началник на войската" (древнотюркско). Тази форма на титлата значително подценява българския владетел. Проблем предизвиква и етимологизирането на остатъчната дума “kana”, свързвана най-често с твърде ниската (родова и племенна) тюркска титла “кан/хан”. Веселин Бешевлиев пише, че: ”формата kana, вместо очакваната kan не е ясна” и не може да се тълкува задоволително от гледище на тюркските езици (8). Поради това, а и пред вид на множество други недостатъци, тази етимология не се приема. Въпреки посочените трудности за тюркско етимологизиране на титлата, В. Томашек прави още един, не по-убедителен опит да изведе “субиги” от специфично куманското (което е твърде късно, при това необщотюркско) определение “славен, велик”. Според него, “канасубиги” ще се преведе като “велик хан”.

Друга възможност за етимологизиране предоставя близостта на "канасубиги" с езиковите данни на днешните северокавказки народи, чийто район е обитаван от древните българи в продължение на много векове. Някои севернокавказки народи и до ден днешен наричат върховните си вождове и старейшини "кана, кано" [Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, с.189]. От своя страна, “субиги” може да се свърже с думи от някои кавказки езици като “сов”(небе), “сув”(висок, небесен), а също така с днешния кавказки израз “сувихь” (от небето) (12). На тази основа П. Добрев първоначално предложи етимологията "канасювиги" = звезден, небесен владетел.

За илюстрация на трудността по намиране на точната етимология на титлата и възможностите на етимологическия анализ привеждаме идеята на инж. Емил Живков. На основата на посочения по-горе начин за разглобяване на титлата, той предлага оригинален превод от латински. латинското прилагателно canus, cana, canum означава "aged, old, wise; white, gray; white-capped", а съществителното subig.i, subigo, subigere, subegi, subactus означава conquer, subjugate; compel. От тук, на латински КАНАСУБИГИ ще има приблизителното значение МЪДЪР ВЛАДЕТЕЛ. Това обаче не означава, че същото значение тя ще има на езика на прабългарите.

Напоследък доц. Цветелин Степанов успя да утвърди представата, че титлата KANAΣYBIΓI е семантично еквивалентна на паралелната гръцка формула "ho ek Theou archon" (който е от бога владетел) [Tsvetelin Stepanov. The Bulgar title KANAΣYBIΓI: reconstructing the notions of divine kingship in Bulgaria, AD 822-836. Early Medieval Europe. Vol. 10 Issue 1 Page 1 March 2001]. Тази представа е извънредно плодотворна и естествена. Той се обосновава с широко разпространената сред езичници и християни идея за "утвърдената от бога" власт на върховния владетел в ранносредновековна Европа, включително във Византия и Франската империя. Опитът му да намери точна етимология на титлата обаче изглежда неуспешен. Той използва стария начин за разглобяване на титлата на KANA (владетел) и ΣYBIΓI, като втората част разглобява на индо-европейските морфеми su и baga. Baga е бог, а su - "блестящ", "светещ" изразява важни характеристики на всяко едно върховно божество-небесно светило. Така получаваме значението KANAΣYBIΓI = "владетел - блестящ бог (светило)" което обаче не съответства на гръцкия превод на титлата. На основата на същия начин за разглобяване, д-р Ж. Войников предлага идеята ΣYBIΓI = su (син) + baga (бог), т.е., KANAΣYBIΓI = "владетел - син на бога". Наистина, това е формула, широко използвана в древен Китай и съседните държави, но тя няма подкрепа сред дунавските българи.

Както виждаме, досега не е намерена задоволителна семантика на титлата KANAΣYBIΓI. Главната причина за това е, че тази многосъставна титла се разглобява твърде несполучливо по начина CANASVВHГY = CANA + SVВHГY. Този традиционен начин на разглобяване е центриран около желанието да се открои тюркската дума ХАН, КАН (khan), което е безперспективно пред вид на исторически обременената с провал хипотеза за "тюркския" или по-точно "хуно-тюркския" произход на древните българи. За да разглобим правилно титлата, ще използваме факта, че в нея могат да се забележат две други, исторически достоверни думи, "княз" (KANAΣ) и "уви" (VВH, YBI) - седморка (названието на цифрата 7), свещен символ на седмобожието.

Най-важният, характерен и често срещан древнобългарски религиозен символ е знакът IYI, еквивалентен на по-късния християнски символ +. Освен като религиозна идеограма, този символ представлява и съчетание от рунни знаци (букви), т.е той е представлявал написана дума. На основата на буквените значения на прабългаро-алано-касожките рунически знаци тази дума може да се разчете като "иви, иве, уве", ако се допусне, че при прабългарите руната Y е имала звуков еквивалент на полугласната "W" - палатално "В" (сравни германското vater - water). Този полугласен звук У - В (W) присъства в осетинския език (наследник на аланския) и може да е съществувал и в езика на родствените на аланите прабългари. Близък до знакът IYI е и прабългарският знак IYvI, който се чете от П. Добрев като "йуви". Този знак подкрепя твърдението, че рунния знак (буквата) Y е можело да се чете като У или В (палатално W). В такъв случай и двата знака IYI и IYvI ще изписват практически една и съща дума "иви, уви, уве". Съгласно нашата хипотеза за съществуване на свещени цифри при прабългарите, знакът IYI (уве) е означавал "седем, седморка, седмица" и е представлявал идеографски символ на седмобожната религия на скитосарматските народи, включително прабългарите. Това предположение се подкрепя от факта, че на езика пащо, говорен днес от около 10 млн. души в района, където е прародината на древните българи, названието на числото 7 е също УВЕ, с полугласна У(В) - UWE (виж табл. 2).

Табл. 2. Бройни числителни при някои ирански и индийски езици.

№	Дари	Фарси	Хинди-урду	Кюрдски	Пашто
1	йак	Ек	Ек	Ек	Йао
2	Ду	До	До	Доду	Два
3	Сай	Се	Тин	Сесе	Дре
4	Чар	Чар	Чар	Чар	Салор
5	Пандж	Пенч	Панч	Пендж	Пинза
6	Шаш	Шеш	Че	Шеш	Шпаг
7	Афт	Хафт	Сат	Хафт	Уве (Uwe)
8	Ашт	Хашт	Атх	Хашт	ату
9	Ну	Но	Нао	Не	Наха
10	Да	Да	Дас	Де	Лас

На основа на описаното наблюдение може да се предположи, че най-правилното разглобяване на титлата е по формулата KANAΣYBIΓI = KANAΣ +YBIΓI. В тази формула думата KANAΣ означава "владетел" и в следващата християнска епоха става известна като "княз". Основата на YBIΓI е известната ни вече дума YBI - УВИ "седмица, седмобожие, бог".

Окончанието "-ΓI" е сходно с алано-прабългарски суфикс за образуване на прилагателни имена "-иг, аг". Този суфикс е извънредно плодотворен в съвременния осетински език. В такъв смисъл, KANAΣYBIΓI ще означава "княз божествен", или като преминем от ирански на славянски словоред ще получим "божествен княз" или "княз, чиято власт идва от бога", което е същото, каквото изразява и паралелната гръцка формула. Това не бива да ни очудва, защото тази формула е имала почти универсално приложение при огромен брой народи, включително азиатски, европейски и християнски.

Интересно е обаче, че окончанието "-ΓI" се среща и в езика фарси като суфикс. Например изразът bi-charagi (بیچارگی ) - на фарси означава "нелечимост, безизходност, безпомощност" и се образува от съчетаването на bī = без, chāra = цяр, лекарство, и gi - суфикс, съответстващ на славянския суфикс "-ост" . Ако окончанието "-ΓI" в KANAΣYBIΓI има същата роля, както и аналогичния ирански суфикс gi, тогава изразът YBIΓI ще означава "божественост, обожественост", а целият израз KANAΣYBIΓI би трябвало да означава "КНЯЖЕСКА БОЖЕСТВЕНОСТ". Този превод предполага обожествяване на владетеля при ранните българи, за което между впрочем има много данни.

Освен че думата УВИ може да означава "седем, седморка, седмобожие", тя е фонетично близка и до източноиранското название на Слънцето. Съгласно известния арабски хронист Макдиси, ранните българи (бурджани, хората от страната Бурджан, Кавказка България) наричат своя бог с името Едфу (Edfu), а своите идоли – Фа (Fa)” [El-Maqdisi. Le livre de la creation et de l'istoire. Paris, 1899, v. IV, p. 56]. Горният текст е известен и в по-късен препис, направен от Масуди (Mas'udi. Les prairies d'or. Paris. 1971, p. 275). Посоченото название Едфу е памирски вариант на иранските названия на общоиранския бог на Слънцето, най-известните от които са - Mithr, Hwar, Suri, Hormuzd, Оftab. Иранците от района на планината Белур (дн. Памир) са наричали и днес наричат Слънцето с названия твърде близки до посоченото раннобългарско Едфу: ягнобски aftoba, пущу aftaba, шугнански oftob, гиляндски efteb, язгулемски oftoba, сариколски oftab - Слънце /VS-ETD/. В своя зенит, Слънцето е било наричано в този район с имената Адху и Едх. Съществувал е и епитетът “еддх” – горящ, искрящ. Освен това близо до планината Белур, във Ферганската долина, все още се среща и думата ФА – идол, кумир, включена в съвременния речник на персийския език на Assadis. Всички тези сведения посочват, че посоченото название Юви, Ефе - бог при древните българи е достоверно.

Доста разпространеното и колоритно българско лично име Йово може да произлиза от Юве (Еве) и да означава Божан. Също така, много характерното българско възклицание уви! може да не означава "за съжаление", както често се мисли, а да е реликт от езика на прабългарите: уви = бог, божа работа, всичко зависи от бога.

Посоченият начин за етимологизиране на титлата KANAΣYBIΓI обаче показва, че още 50 г. преди княз Борис - Михаил, владетелската титла на раннобългарските владетели Омуртаг и Маломер е била KANAΣ, а не "хан", "кан" или "кана", както често се спори. След християнизацията (864 г.) и смяната на официалния гръцки език и писменост (893 г.), Борис I (852-889) приема новата владетелска титла МНХАНЛЪ ВЕЛНКІН КNZZЪ БОЛГАРСКІН. Славянските учени твърдят, че новата титла КNZZЪ Борис е заимствал от славяните (протославяните) и първоначално е означавала “племенен вожд”, а те от своя страна са я заимствали от германското племе готи (I–IV–ти век), където подобна титла е присъствала под формата kuningas. В средновековието, подобна титла се появява и при германците, könig – владетел, крал. Като доказателство се привежда факта, че днес тази дума присъства във всички славянски езици. Това е факт, но в различните славянски езици има различно значение, понякога съвсем различно от оригиналното българско: сръбски и хърватски - кнез (племенен вожд, кмет), словашки – кньежа (племенен вожд, свещеник), полски – кшиондз (свещеник), български – княз (племенен вожд, принц) и от тук в руски - княз (племенен вожд, принц).

Хипотезата за заимстване на КNZZЪ от протославяните обаче може да се подложи на остра критика. Поради отсъствие на писмена форма преди глаголицата и кирилицата, никой не може да каже със сигурност какви титли са употребявали ранните протославяни. Има данни, че най-ранните вождове на протославянските племена в поречието на Днепър са носели титлата ..."вод" или "вожд"!! На второ място, едва ли Борис като владетел на огромна държава – империя (поне пет пъти по-голяма от днешна България) ще изостави старата си титла и ще възприеме без натиск по-нисшата титла “архонт - вожд на едно славянско племе”. Борис е изкусен строител и дипломат, който се борел неистово за интересите на своята държава и власт. На трето място няма исторически данни Борис да е принуждаван да сменя титлата си с нова, по-нисша, при това чужда и също езическа. В по-късни български преводни източници от гръцки език, Крум също е титулован "князъ Крагомь", а Цок, неговия временен наследник - "Цокь безбожни" [Емил Георгиев. Литературата на втората българска държава. I част. Литературата на XIII век. Изд. БАН. 1977 г. стр. 177]. Ясно е, че за средновековните българи титлата КNZZЪ не е означавала "архонт на протославянско племе", а е била равностойна на титлата на Крум, т.е. КАНАСУВИГИ! От друга страна, ако причината за изоставяне на старата прабългарска титла е нейният езически характер, то предполагаемо славянската "княз" е не по-малко езическо!

Като алтернатива на горната неподкрепена с доказателства хипотеза може да се посочи, че титлата КNZZЪ може да произлиза от думата CANAS в дотогавашната владетелска титла CANASVBНГY. Това е логично и напълно закономерно. Морфологично, думите CANAS и КNZZЪ са практически идентични. Може да се смята, че това е една и съща дума, предадена в две различни транскрипции - гръцка и кирилска. По-късно, във времето когато българската държава е упражнявала огромно културно влияние върху съседните държави и народи, титлата КNZZЪ става престижна и е заимствана от много протославянски племена и племенни обединения, по-далечните от които са и придали по-различен смисъл от първоначалния. Готската титла kuningas и прабългарската КNZZЪ може да имат общ древен индо-европейски корен, очевидно липсващ при протославяните. Но защо да е невъзможно ранните готи също да са взели думата kuningas от съседните им сармати, т.е.от ранните българи, при които подобна собствена дума "кана, канеаш" има още по-древен, памирски произход?!

Владетелската титла при ранните тюрки и родствените им монголи е съвсем различна по език и форма спрямо KANAΣYBIΓI. Например при тюрките тя е гласяла на тюркски така: tängridä bolmuš khan (буквално: станалият чрез небето хан) или tängri jaratmyš qhan (буквално: поставеният (jaratmyš) от небето (tängri) хан (qhan)) [В. Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. Изд. Наука и изкуство. София, 1981. С. 42 и 113]. Такава е титлата на владетеля Билге, записана в Орхонските раннотюркски надписи (VII-ми век). Ранномонголската титла на Чингиз хан е гласяла по монголски така: mongka tângri-yin kütchün-dör – владетел (mongka), поставен от бога-небе (tângri). От сравнението на титлите при българските с тези при тюркските и монголските владетели веднага се набива в очи различният език на българите от този на тюрките и монголците. Като фундаментални, етноопределящи названия за "владетел" и "бог" българите употребяват източноиранското УВИ (Седмобожие) и индо-иранското "канес" (княз), докато монголците и тюрките казват tängri (небе, бог) и qhan (хан, кан). Не случайно, във владетелската титла на ранните българи думичката Тангра е пропусната, просто тя не им е била известна. Освен това, ранната тюрско-монголска титла qhan (хан, кан) се е отнасяла за вождове на племена и чак след превземането на Китай от Чингис хан (XIII-ти век) става държавна. Ние не бива да принизяваме ранните български владетели, приписвайки им чужди и нисши титли от типа qhan (хан, кан), защото те фактически са били владетели на огромна държава-империя, а не вождове на племе от чергарски тип.