За утигурите и особено за оногхонтор-българите има малко византийски сведения. В средата на VI-ти век (вероятно около 558 год.), Захарий Ритор оставя съобщение, в което се посочват най-важните народи, населяващи земята на север от Кавказ. Изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит". В този списък куртаргар са сигурно кутригурите, а бургар и баграсик са българите и родствените им берсили. Отсъстват названията оногундури и утигури, които вероятно не се схващат като названия на отделни етноси, а като част от българите. Захари Ритор специално отбелязва, че само българите и аланите (бургар и алан) имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата (прохода Дербент), а номадите са в северните степи. Така, Захари Ритор поставя българите в местоживелището на оногундурите и отделя номадите на север като народ, различен от българите.
По отношение на прикавказките българи, в много византийски, персийски, арабски и славянски източници се срещат и определенията “вътрешни българи” и “външни българи”. Съгласно арабски източници [Ибн Хаукаль, изд. М. де Гуе, 1968], персийският израз за “вътрешни българи” е бил БУЛГАР-АНДАРУН, а съответната арабска калка – БУЛГАР АД – ДАХИЛ. Тези изрази се срещат и в анонимния труд "Худуд ал-Алем". Досега обаче историческият смисъл на определенията "вътрешни" и "външни" българи не е изяснен и те не са свързани с нито едно реално историческо формирование на ранните българи.
Има византийски и китайски данни, че оногурите са живеели първоначално (II-ри в. пр. н.е.) в согдийската област Уструшана с център град Бакат - района Унаге, според китайски хроники. По-късно се появяват в Северното Прикавказие. Под влияние на аварите (средата на VI-ти век) и хазарите (средата на VII-ми век), част от оногурите се изселват от Северното Прикавказие към източните склонове на Карпатите, където оставят много топоними (Унг вар - градът на оногурите, днешният Ужгород; Унгвария или Оногория - днешна Унгария). Под влияние на това название, ранните маджари наричат българите "нандор", а българския комитатски център Белград - Нандор фехервар (Български Бялград).
Съгласно най-ранната, формулирана преди 250 години, хипотеза за хунския етнически произход на българите, ОНОГУР се възприема като “хуногур” и условно се превежда като "хунски род". Пред вид на това, че тази хипотеза противоречи на хронологичния ред на появата на двата народа в Европа, както и на данните за техните расови особености, днес повечето учени отхвърлят хунската хипотеза и заедно с това и тази етимология. Следващата, тюркска хипотеза възприема окончанието –гур като частица за общност и множественост, по аналогия с тюркските племенни названия гузи, огузи, уйгури. В тюркските езици думата “гур” обаче не означава нито “хора, племе” нито е суфикс за множественост. Въпреки крайната неубедителност на този довод, той се счита за един от най-големите аргументи на тази хипотеза. Още по-свободно се разшифроват и основите на названията оногхонтори (оногури), утигури, кутригури. Така, оногури се превежда като 10 ("он" на тюркски) угри (рода). Името кутригури (деформирано като кутургури, после на утургури, за да се стигне до отузгури) се превежда като 30 (отуз на тюркски) гури (рода) и т.н. Целта на тези езикови трансформации е да се намерят доказателства за тюркската хипотеза, която също страда от много противоречия с хронологията и археологичните находки. Моето убеждение е, че по този начин не може да се разкрие смисъла на горните названия, който би трябвало да носи отпечатък на реалната историческа роля и значение на указаните племена.
Фиг. 1. Основна територия и градове населявани от ранните българи преди аварското (558 год.) и хазарското нашествия (679-680 г.).
Целта на настоящата статия е да се предложи семантика на названията утигури, кутригури и оногхонтор-блгар на основата на иранската теория за етническия произход на древните българи, като се отчитат историческите особености и роля на тези названия.
За да решим поставената цел, трябва първо да отбележим, че въпросната наставка –ГУР в названията оногур, утигур, кутригур се среща повсеместно в иранските езици като думата ГУР, имаща значението РОД, ПЛЕМЕ, НАРОД! Например, в персийски gür, осетински gur означава “племе, народ”, а guыrыn – “раждам”. Понятието гур – хора, племе, народ е разпространено сред множеството памирски етноси [Добрев, 1994]. На пракрит hāra, gujjara, хинди arārā, gharrā, пущунски hāzir, таджикски halk, осетински čыr, dzыr, guыr, палийски kira, бенгалски arū, harū, кашмирски āru, uru, ōru, hedur – хора, човеци, люде. В пущунски khor – приятел, близък. Според Херодот при скитите o.ro, o.tro, o.tar означава мъж, човек. В староуелски gwr, старобретонски gour, корнуелски gur – човек. /P-IEW/ . Може да посочим и старобългарското хър – човек, хора – множество от човеци. В заключение, от гледна точка на индо-европейските езици, наставката "-гур" най-вероятно означава "племе, род". В чувашки ărаt, ăru – хора, народ /ИА-УЧРС/.
1. Общоприето е, че е имало едно основно и най-многобройно прабългарско племенно ядро, което се е подчинявало на Кубрат и Аспарух, наречено УНОГУНДУР според гръцки източници и ОНОГХОНТОР-БЛГАР (БЕЖАНЦИ) според арменската география “Ашхарацуйц” от VII–ми век, ONOGUNDUR и UNUGUNDUR на латински език. В някои по-късни източници те са наречени ВНЪНДУР, В-Н-Н-ТРИ (в писмото на хаган Йосиф), VNUNDUR (VIII-ми век). В една карта издадена от Гийон Делил през 1712 год. отнасяща се за византийските провинции през времето на император Константин Порфирогеник (IX-ти век), областта Мизия е обозначена като населена от народа Bulgari onogunduri. На основа на двете названия може да се счита, че ОНОГХОНТОР - onogundur е определение за качество към основния етноним БЪЛГАРИ. От своя страна, самостоятелното название ОНОГУРИ изглежда като форфологичен вариант на onogundur.
Смисълът на названието ОНОГУР - onogundur може да се намери на основата на предположението, че то има индо-европейски и най-вече ирански произход и е прототип на историческия термин "вътрешни българи".
Хититски: andan – вътре, помежду (Tischler 33-34)
Toхарски: ane, eneṃ – вътре (Adams 83); y(n)- вътре, между (516)
Староиндийски: ánīka, производно на *eni-(o)kʷ - лице
Aвестийски: ainika, производно на *eni-(o)kʷ- лице, образ, лик
Арменски: i ( y) или n - вътре, във
Старогръцки: en, éní - вътре
Старославянски (всъщност старобългарски): ? *ǭtokъ, *ǭdolь, *onūtjā, *vъn-, *vъ
Балтийски: *iñ, *eñ - вътре, във
Германски: Готски - in ( *eni) - във
Латински: in - във
Келтски: Староирландски in- във, вътре; старокимрийски и старобретонски en, in 'in' - във, вътре
Aлбански: iń - до
Литературен източник: WP I 125 f
Коментарии: от протоиндоевропейската дума *en - "във, вътре" се получават *(e)nero- вътрешен, *enter, *nter -между, *entero-
вътрешен, *entos ' – отвътре, *ent-er- вътрешности (вкл. стомах, черва и т.н.), аñtara (авестийски) – вътре; añtarât (авестйски) –
вътрешност [Peterson, 1995]. Думи, подобни на аñtara (вътре) се срещат в почти всички ирански и памирски езици и в съвременните
езици на Северна Индия.
Индо-европейската семантика на основата ОНОГ- "вътре" може да се подкрепи и с други примери. Под хазарски натиск, Аспаруховите оногхонтор-българи се преселват от Хипийските (Конски), наречени още Български планини на север от Кавказ към района на днешна Източна Румъния и Молдавия, наречен от тях ОНГЪЛ - ОГЪЛ (назалност на първата сричка!). Вероятно това е причината поради която арменците са добавили определението “бежанци” към израза оногхонтор-блгар. Древнобългарският термин ОНГЪЛ-ОГЪЛ може да се изведе от морфемата ОНОГ чрез добавяне на типичния за прабългарите суфикс ЪЛ (УЛ, ЕЛ, АЛ, ОЛ, ИЛ). От тук, най-вероятният смисъл на ОНГЪЛ е “среда, средищност, средина, сърцевина, център”. Онгълът всъщност е централната област на землището или държавата, там където живее владетеля със своя управляващ род оногхонтор-българите.
Прабългарската морфема ОНОГ е самостоятелно използвана в раннобългарския топоним Унгвар (Оногвар) - Градът на оногурите, Оногурски град, съвременният Ужгород. Преходът Унгвар - Ужгород е съвсем естествен, като вземем пред вид, че началната сричка "унг" е носова и при лишения от назалност източно-славянски език тя преминава в "уг - уж". От своя страна "город - град" е славянска калка на прабългарското (източноиранско, индоевропейско) "вар". Сравни авестийското var, санскритското pari (съвременно инди-урду pur), гръцкото polis, тракийското para, всички със значение "селище, град". Преходът п (б) - в(ф) в началото на много индоевропейски думи е характерен за средноиранските езици, например парсуа - персия - фарси; българ - фалгар (таджикски); пендж (пет, хинди)- фондз (пет, осетински) и др.
От всички представени производни на прото-индоевропейска дума *en -вътре, във (andan, аñtara, ane, eneṃ, enter, en, éní, in, ánīka, *eni-(o)kʷ , *ǭtokъ), най-близко до прабългарското ОНОГ стоят староиндийското и авестийско ánīka, в по-стара форма *eni-(o)kʷ. Никак не е очудващо, че почти същата дума - *ǭtokъ (онток) я има и в книжовния старобългарски език, твърде неправилно и несправедливо представян като старославянски. Наличието на тази по същество авестийско-санскритска дума в старобългарски показва, че тя е дошла от езика на прабългарите, а не от езика на протославяните (склавите). Не случайно, старобългарската *ǭtokъ (онток) е с начална носова сричка, така както и прабългарската ОНГЪЛ - ОГЪЛ е с първа назална сричка!
Пълното припокриване на прабългарската основа ОНОГ с авестийско-санскритска *eni-(o)kʷ и старобългарското *ǭtokъ
ни позволява да намерим по-точното значение на тази основа. Покрай основния си смисъл "вътре, във, вътрешен", тя би трябвало да има и второ значение: "лице, образ, лик, личен, главен". В такъв смисъл ОНОГУР, ОНОГХОНТОР-БЛГАР и Bulgari onogunduri ще означава 1. Вътрешни българи и 2. Главни, лични българи. Двете определения имат взаимно допълващ се и припокриващ се смисъл, който отговаря на историческата фактология, че тази част от българите са подкрепяли бат Кубрат и Аспарух и са съставлявали държавно-творческия народ на Стара Велика България и Дунавска България.
Този превод на названието се подкрепя от персийската форма на историческия термин “вътрешни българи”- “булгар-андарун” който е почти пълен еквивалент на “блгар - оногхонтор”. Като основна дума от индо-европейския език на прабългарите, ОНОГХОНТОР се родее с латинската дума intra, inter - вътре, френското entrer, испанско entrar - да вляза и др., с българските думи НЕДРА, ВНЪТРЕ (УНЪТРЕ), НЪТРЕ – вътре.
Прабългарските названия ОГЪЛ-ОНГЪЛ, производни на индоевропейските antara, enter, inter могат да ни помогнат да намерим етимологията на прабългарската титла ИЧИРГУ-БОИЛА. Съгласно византийски източници, тя има смисъл на "вътрешен боил". Прилагателното ИЧИРГУ (ИЧИРГО) е близко до тюркското "ич" - вътре, което е наляло доста вода в мелницата на хипотезата за хуно-тюркския произход на прабългарите. В действителност може да се представи много по-убедителна индо-европейска етимология на ИЧИРГО - вътрешен. Основата ИЧИР на ИЧИРГО (краят е форма на прабългарския суфикс "-аг") е фонетично тъждествена с индо-европейското inter, antara, защото при прабългарите началната сричка е с нестабилна назалност, сравни ОНГЪЛ - ОГЪЛ. Безназалната форма ИТЕР, ИТАР е фонетично тъждествена с ИЧИР. Добавяйки прабългарския суфикс "-аг" към основата ИЧИР получаваме известната дума ИЧИРГО - вътрешен.
Вътрешните българи са живеели заедно с родствените им племена берсили и есегели в областта Берсилия, обхващаща днешен Дагестан и делтата на Волга (Рис. 1). В тази област са разположени големите градове Беленджер, Семендер, Вабандар, Баласагун (Бял град) [Георгиев П. Началото на Абоба-Плиска. Материали от юбилейната научна конференция в чест на 100-годишнината на чл. кор. проф. В. Бешевлиев, Велико Търново, 12-15 май 2000 г. стр.175-182; Георгиев, П. IS THS PLSKAS TON KANPON - Градът Плисков (произход и значение на името). В: Трудове на Катедрата по история и богословие на Шуменския университет. Т. 3. 1999, с. 12-31], и др. Беленжер е известен още и като Булхар (Булкер), а също и като Булкар Балк (Българска Бяла) в ръкописа на ат-Табари. Всъщност, многобройните названия "Бял град" на ранните български градове идват от семантиката на българския етноним (българ = бял) и означават "Български град". Исторически данни свързват изграждането на задкавказкия Баласагун с българите-оногури [Мамедов, Н. Х. Исторические корни Азербайджано-иранских языковых взаимоотношений. Советская тюркология, 1990, 1, с. 56]. На основата на много документални свидетелства, големият руски изследовател на ранните българи и хазарите Артамонов заключава, че през ранното Средновековие, Северен Дагестан е бил населен от прабългарски племена и е правилно тази територия да се нарича Царство на българите с главен център град Варачан-Беленджер [M. И. Aртамонов, История хазар, Ленинград, 1962, стр.184].
В един раннобългарски апокриф от XI-ти век [ Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50] се казва: “И тогава, след него (цар Слав) се намери друг цар в българската земя – детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава – Дръстър град; създаде и велик презид от Дунав до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя, и впрочем, бяха преди това етиопи (ЕQIОПI)”. Много автори тълкуват този пасаж като опит на автора на апокрифа да характеризира народа на Еспор цар (Аспарух), т.е. на българите - оногундури като ЕQIОПI (етиопи). Точният смисъл на определението "етиопи" и досега не е разкрит, но всички са съгласни, че той няма нищо общо с днешното название на държавата Етиопия, която тогава е по-известна като Абисиния и Аскум.
Старогръцкото название AIQIОПIA съдържа думите AIQIW -светя и ОПОS -око и означава "светлолик, светлоок" [Георгиев П. “Етиопите от българския апокрифен летопис. Сборник в чест на проф. дфн Иван Добрев, Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2005, стр.186-197]. Като имаме пред вид, че етнонимът "българ" може да означава "бял, блестящ, висок" [Етнонимът БЪЛГАРИ - етимология и семантика], а морфемата ОНОГ на определението "оногундур" може да е родствена със санскритско-авестийското ánīka - ainika (лице, образ, лик - виж по-горе), изразът "българи - оногундури" може да се преведе като "светлолики", което е същото, каквото е и Е Q I О П I. Следователно, говорейки за народа на Аспарух, авторът на апокрифа просто е констатирал, че те са "светлолики", т.е "българи-оногундури", но го е изразил чрез една старогръцка калка - "етиопи". А защо той е използвал тази калка? Идеята вероятно е в това, че по тоза време (XI-ти век), най-четената книга в Киевска Рус и България (която е в пределите на Византия) е широкоизвестната ранносредновековна византийска книга [“Повест за Варлаам и Йосиф - Душеполезное повествование, принесенное из внутренней Эфиопской страны, называемой Индия, в святой град Иоанном монахом”. Лебедева И. Н. Повесть о Варлааме и Иоасафе. Памятник древнерусской переводной литературы XI-XII вв. Л., 1984. Текстът на Повестта в превод на руски език е издаден също в кн.: Памятники литературы Древней Руси. XII век. М., 1980. С.197-226], преведена на старобългарски език, който е официален в двете страни. В тази книга земята на Индия се нарича Вътрешна Етиопия, а страните на запад от Индия - Външна Етиопия. По този начин географското понятие Етиопия е било много добре известно на тогавашната четяща българска интелигенция и чрез израза "и бяха преди това етиопи" авторът на апокрифа изяснява не само семантиката на израза "българи - оногундури", но и географския произход на народа на Аспарух.
2. Названието УТИГУРИ най-вероятно означава ВЪНШЕН РОД (ПЛЕМЕ). Определението УТИ може да идва от една добре документирана дума от старобългарския език, уду – отвън. Наред с думата УДУ е използвана и славянската ВНЕ - отвън. От думата УДУ - отвън е образувана производната УД – крайник, множествено число УДОВЕ (крайници, в смисъл ръце и крака на човек), която после навлиза в много славянски езици. Същата дума УД и със същото значение “крайник” е отбелязана в българските диалекти от Стефан Илчев [1974]. В такъв случай утигурите би трябвало да съвпадат с т.н. "външни българи".
Интересно е, че съседните на утигурите племена - антите, имат същото значение на своето име. Има няколко хипотези за етимологията на названието анти, но най-обоснована и широко приета е иранската (сарматска) етимология, съгласно която "анти" означава "краен, пограничен", от αντας - край, краен. Подобнен индоевропейски корен има в много езици, сравни английското end - край. Първоначално антите са били ирански племена, живеещи западно от утигурите, по течението на река Днепър (Фиг. 1). Счита се, че с пристигането на протославяните от северо-запад, антите се славянизират. Антите се приемат като основа на днешните източни славяни, най-вече руснаци, украинци и белоруси. В много исторически документи и хроники названията и вождовете на антите и утигурите често се смесват, а понякога събития, описвани за утигурите се присват на антите и обратно. Типичен пример за това е известният вожд на антите (утигурите) Хилбудий, чието име всъщност е фонетичен Р-Л вариант на българското име Кубрат. Това смесване на двете племена може и да не е случайно, още повече че те са били съседни едно до друго, първоначално са имали родствен ирански характер и, както виждаме, имали се един и същи смисъл на своето име. Защото анти означава "крайни, външни", а утигури най-вероятно означава "външно, крайно племе". Утигурите биха могли да бъдат неславянизираната част от първоначалните анти.
3. Названието КУТРИГУРИ сигурно означава МАЛЪК, ДРЕБЕН РОД (ПЛЕМЕ). Първата дума КУТРИ се среща в писмените източници на Кирил-Методиевия старобългарски език със значение МАЛЪК, ДРЕБЕН. Като рядка, диалектна дума в българския език е отбелязана и от Й. Заимов [2004] със смисъл МАЛЪК, ДРЕБЕН, СИТЕН. В днешния български език от нея идват думите “кутре” – малко кученце и “кутре, кутел, кутелче” – малкия пръст на китката на ръката.
Самостоятелно или заедно с протославяни (склавини, анти) и авари, кутригурите са опустошавали балканските провинции на Византия в продължение на VI-ти и VII-ми век. Тъй като старото елинизирано и латинизирано население е било унищожено или принудено да се пресели в по-защитени места, протославяните и кутригурите постепенно са населили част от опразнените земи. Главно място за заселване на кутригурите е Илирия, както показва по-късното българско название на тази област, Котокия или Кутмичевица. Друго доказателство за това е езикът на днешните албанци, в който има много прабългаризми и иранизми (Албанците - пришълци от скитските предели (кутригури)?).
Предложената семантика на груповите названия ОНОГХОНТОР-БЛГАР (вътрешни българи), УТИГУРИ (външен, страничен род) и КУТРИГУРИ (малък, дребен род) позволява да се идентифицират историческите формирования, известни като “вътрешни българи” и “външни българи”. Получените резултати показват, че неустановените засега “вътрешни българи” вероятно съвпадат с оногундурите на Кубрат и Аспарух. Това е пряко указание, че вътрешният ръководен център първоначално се е намирал на север от Кавказ, в обиталището на тази група (Фиг. 1). От гледна точка на историческата роля на оногундурите, този извод е напълно закономерен. От друга страна, формированието “външни българи” може би съвпада с групата на утигурите, която действително е заемала по-далечна и периферна територия спрямо така дефинирания управленски център на оногундурите.
Трябва да се подчертае, че от трите названия единствено за оногундурите се посочва директно, че са българи, понеже те са ОНОГХОНТОР – БЛГАР. Аспарховите българи нямат племенно деление и са известни на унгарците само като НАНДОР, т.е., оногундури или вътрешни, централни българи. В района на Карпатите и Трансилвания, терминът ОНОГУР и производният му НАНДОР се превръщат в синоним на “българин”. Съгласно Ахметьянов [1981], потомците на тюркизираните българи от Волжска България, т.н. “казански татари” биват назовавани НОКОР (НОГОР) от мишарите, най-старото население по този край. Според същия този автор, названието НОГОР е остатък от старото наименование ОНОГУРИ.
В съвременните учебници по българска история не се говори почти нищо за ранната история на оногхонторите-българи въпреки, че се подчертава тяхната основна роля във формирането на Дунавска България [История на България, 1981]. Куриозното е, че малкото място, определено за древните българи е заето изключително само с кутригурите и техните непрекъснати набези във Византия. Понеже кутригурите са ниско културни номади и грабители, в представите на читателите се изгражда един неприятен образ за древните българи – основателите на България. В интерес на обективността, авторите на учебниците трябва да сложат центъра на тежестта там, където е бил в действителност – върху вътрешните, оногхонтор-българи. Тогава именно в съзнанието на съвременното поколение ще възкръсне истинският образ на древните българи, какъвто са го знаели всички древни народи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар