ВЪРХУ ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ЕQIОПI В АНОНИМНИЯ БЪЛГАРСКИ АПОКРИФЕН ХРОНОГРАФ ОТ XI-ТИ ВЕК.

В ранната и средновековна българска литература има оскъдни и неясни сведения за етническия произход на първобългарите. Един такъв случай представлява средновековният български апокриф от XI-ти век[1], в който се описва заселването на Карвунската земя от Испор цар и неговия народ. Съгласно автора на апокрифа, народът на Испор представлява една трета част от куманите. Между народа на Испор и куманите има обаче значителна времева и пространствена дистанция, изразяваща се в значителна етническа разлика. Съгласно византийската традиция, която авторът очевидно спазва, тази територия се представя със сборния етноним на онзи късен народ, който през годините на написване на апокрифа доминира над тези земи. Горният израз означава, че народът на Испор е бил една третина от населението, живеещо върху територията на север от Черно море и Кавказ.

В този апокриф е направена не много ясна и убедителна връзка между народа на Испор и т.н “етиопи”. В него се казва: “И тогава, след него (цар Слав) се намери друг цар в българската земя – детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава – Дръстър град; създаде и велик презид от Дунав до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя. И оубо (впрочем) бяха преди това етиопи (ЕQIОПI)”.

Този текст създава впечатление на късен съкратен препис от първоначален по-подробен вариант. Въпреки това, той заслужава сериозен анализ, защото достоверността на много от посочените в него твърдения е очевидна. Действително, “цар Испор (Еспор, Аспарух) приема българското царство (наследява държавата Стара Голяма България), създава велики градове (между които Плиска и Дръстър) и погубва множество измаилтяни (хазари). Той издига и велик презид от Дунава до морето (такъв ров съществува и днес) и населява цялата Карвунска земя (Малка Скития, Добруджа) със своя народ, първобългарите.

По-старите български историци коментират термина “етиопи” по начин, който го откъсва от народа на Испор[2]. Ив. Венедиков изказва мнението, че терминът “етиопи” се отнася за завареното от народа на Испор население, което е с “неясен и смесен състав”, което мнение се поддържа и от съвременни автори[3]. В. Бешевлиев обаче счита, че с терминът “етиопи” са обозначени византийските войници, с които народа на Испор е воювал в Добруджа – за него войниците са дошли от Византия, най-вероятно от Мала Азия.

Фразата “И оубо (впрочем) бяха преди това етиопи” може обаче да се отнася за народа на Испор цар, защото в целия абзац се говори за делата на Испор цар и “заселването на Карвунската земя”, които не могат да се извършат без участието на този народ. Още повече, че в предните абзаци на текста се казва, че заселването е станало, след като “ромеите и гърците опразнили земята”. Това също отговаря на историческите данни, съгласно които преди заселването от народа на Испор, Карвунската земя е била почти обезлюдена от варварските нашествия. Освен това, от гледна точка на граматиката на старобългарския език, съюзът “оубо” осъществява връзката с предходното изречение и въвежда ново изречение, което уточнява предходното, представяйки нови обстоятелства.[4] В такъв случай трябва да заключим, както и по-предишни автори2, че тази фраза и този термин се отнасят за народа на Испор с което може да се указва неговия етнически произход (етиопи?) и прародина (Етиопия?).

Настоящият труд има за цел да продължи и допълни изследването на всички исторически и географски територии и топоними, които по една или друга причина в древността са обозначавани или свързвани с термина Етиопия^2,3.

В древността са съществували само две места, за които историческата география изпозва термините Етиопия, етиопи. Първото е Североизточна Африка, където се намира днешната държава Етиопия (бивша Абисиния), второто - районът западно от Индия.

В началото на новата ера, африканската Етиопия (Абисиния) е била мощна империя, владееща Южна Арабия. В древността и до скоро, тя е повече известна с арабското си име Абисиния и еврейското Кут или Куш, отколкото с гръцкото Етиопия. Абисиния идва от името на едно южноарабско племе (хабашат, хабеш, габеш), населило се в нейната земя. В погледа на ранносредновековните византийци[5], африканска Етиопия никога не е смесвана с Индия и винаги е подчертаван фактът, че между двете земи се намира мощната Персия. Понякога е наричана Eximia или Exomia, от името Аксум на нейната столица. Поради интензивните морски връзки между Етиопия и Индия по море и през Южна Арабия, често Южна Арабия е обозначавана като Кут или Малка Индия.² Още в IV-ти век, Абисиния (африканска Етиопия) възприема християнството и до днес го запазва в неговия православен вариант. Населението на тази Етиопия е от черната раса, слабо метисирано с примеси от арабски пришълци.

В историческата литература липсват каквито и да са факти за масово изселване на абисинци (африкански етиопи) в посока към Източна Европа, а така също и за някаква етническа, расова и културна връзка на първобългарите с тях. Поради тези причини по-голяма тежест има необходимостта от анализ на възможната връзка между определението “етиопи” от анонимния апокриф с източната, азиатска област Етиопия. Споменът за съществуването на тази Етиопия обаче е почти изтрит от съзнанието на съвременните хора и е нужно да се приведат много данни за неговото възстановяване.

За съществуването на азиатска Етиопия, Цв. Степанов е намерил няколко примера в църковната и историческа литература.² В надпис от времето на Дарий I (края на VI в. пр. н.е.) се казва, че слоновата кост за персийските дворци идва от Етиопия (Куш), Индия и Арахосия. Херодот отбелязва, че в индийския контингент на армията на Ксеркс, която се бие срещу елините има и “източни етиопи”. На друго място Херодот отбелязва, че е имало и “азиатски етиопи”, живеещи в днешен източен Иран. Плиний и Птолемей говорят за “левкоетиопи”, т.е., "бели етиопи". В древността, областта между река Оксус (днешната Аму даря) и Имеон (Белуртаг, днешен Памир) се е наричала страната Куш.[6] От това име е останало названието на планината Хиндокуш (Индийски Куш, Индийска Етиопия).

П. Георгиев³ съобщава за данни от Херодот (III 94, 1; VII 70, 1), който говори за “азиатски етиопи”, обитаващи XVII-та сатрапия в Персийската държава (в съседство с Индия и Мидия).[7] Според Херодот, “азиатските етиопи” се отличават от “либийските етиопи” по това, че имат прави, а не къдрави коси. В схолиите към “Илиада”също се говори за “азиатските етиопи” при което те се свързват с номадското сарматско племе абии, което не било покорено от Александър Велики. Това племе е известно с това, че “живее в коли” (също както и скитите по северното Причерноморие !) и членовете на което “са най-справедливи от хората”.[8]

Към тези данни за “азиатските етиопи” могат да се добавят още четири наши находки.

1. В една грузинска книга[9] е казано: “Отец Исаак, син на Софроний Палестински ни разказа за мъдростта на Балавар, който се намираше в пустинята с отшелниците. Веднъж аз достигнах до Етиопия и там в едно индийско книгохранилище намерих тази книга, в която са описани делата на този свят, много полезни за душата”. От този цитат може да се предположи, че упоменатата от този автор Етиопия се е намирала близо до Индия, щом в нея има хранилище на индийски книги. Вероятно това е страната Куш – днешен Хиндокуш.

2. Широкоизвестната ранносредновековна византийска книга “Повест за Варлаам и Йосиф”, известна в много варианти, често носи заглавието “Душеполезное повествование, принесенное из внутренней Эфиопской страны, называемой Индия, в святой град Иоанном монахом”[10]. В самото заглавие на повестта се упоменава страната “вътрешна Етиопия”, наричана Индия. По-нататък, вътре в самия текст на повестта два пъти се споменава за "благочестивите мъже от вътрешна Етиопия, т.е., Индия", които разказали на автора на повестта историята за индийския княз Авенир и неговите наставници (стр. 31). В този изключително важен цитат, страната Индия е наречена три пъти “Вътрешна Етиопия”. Ако Индия е “Вътрешна Етиопия”, предполага се, че друга съседна страна ще е била наричана “Външна Етиопия” и това е най-вероятно Хиндокуш. “Повеста за Варлаам и Йосиф” прониква в Русия през XI-XII-ти век и става най-четената книга за няколко века. Почти по същото време е написан и българския анонимен апокриф, където народът на Испор е наречен “етиопи”. Няма съмнение, че “Повеста за Варлаам и Йосиф” ще е била много известна и четена и в България по това време. Това придава голяма тежест на предположението, че авторът на Апокрифа е имал пред вид точно това значение на термина “етиопи”, което е използвано в повестта.

3. В още един древен документ имената на Етиопия и Индия се споменават като страни разположени една до друга. Това са т.н. Диалози на Псевдо-Кесарий, раздел 3, озаглавен "Пак за името на река Дунав".[11] Този автор е живял вероятно през VI-ти век и по повод на една популярна библейска легенда е записал дословно: "И тъй, слушай писателя, който разказва за четирите реки, които извират от един извор и като че ли поименно ги сочи с пръст. Названието на едната е Фисон. Тя преминава, казва той, край Етиопия (Aithioпia) и Индия, гдето я наричат Ганг." Тук ясно е казано, че според този автор Етиопия и Индия се намират една до друга и край тях минава река Ганг. Този източник е коментиран и от П. Георгиев. ³

4. На картата на големия португалски географ Diogo Homem, издадена в 1565 година, Индия е отбелязана като India Maior Ethiopi – ИНДИЙСКАТА ГОЛЯМА ЕТИОПИЯ.

5. В древната литература, обитателите на Индия и Етиопия често са смесвани. Това може да се обясни от данните на древните гръцки и латински автори относно произхода на "етиопците", обобщени през VII-ми век от Свети Исидор. В своята енциклопедия [Etymologarium, IX, 2, 128, цитирани от Heras, Studies in Proto-Indo-Mediterarranean Culture, p. 401; Даниелу А. Кратка история на Индия. Изд. Кама, 2003, превод от френски, с. 28] той пише, че "етиопците" идват от река Инд, заселват се в Египет между Нил и морето и на юг към екваториалните райони. От тях произлизат три народа: хесперийци на запад (вероятно иберийци), гарамантци (бербери) в Триполитания и индийци (т.е. етиопци) на изток. Това показва, че за древните автори (VII-ми век) названието Етиопия първоначално се е отнасяло за Индия и едва в последствие е прехвърлено към района на днешна Североизточна Африка.

Горните факти свидетелстват и припомнят, че освен африканска Етиопия, в древността е съществувала достоверно доказана традиция още едно място - Индия или територията, съседна на Индия да се отбелязва като Етиопия. Това название очевидно не се е запазило, подобно на гръко-латинското название на древния Китай, Sara или Sara interior, което също не се е утвърдило и е забравено.

На основа на тези факти, определението “етиопи” от Апокрифа за народа на Еспор най-правдоподобно означава връзка на първобългарите именно с тази част на Средна Азия. В полза на такава връзка свидетелства още един, при това важен домашен документ, в който етнонимът на ранните българи се приравнява с този на персите.

В Никопол, на 4 октомври 1352 год. цар Иван Александър (1331-1371) написва на български език Царска грамота предназначена за венецианския дожд Андреа Дандало. Грамотата завършва с личен подпис на царя и с думите: “Горенаписаните букви са от миниум (киновар) и означават Иван Александър, по божия милост цар на България или на Загора, и са букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски”.[12] Писмото е запазено в четири късни преписа. Два от преписите на този документ са регистрирани във венецианската библиотека на музея “Корер”. В единия от регестите се чете: Номер 272, стр. 447. 4 октомври 1352 год. В Никопол. Иван Александър, по божия милост цар на Загора, на българите и гърците до ...Андреа Дандоло. ...Царят се е подписал с букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски.[13] В този израз, цар Иван Александър твърди нещо твърде конкретно и точно, а именно той разделя буквите, които е употребил в подписа си на две части - гръцки и български, и заявява, че негръцката част от буквите, които той нарича български са в същото време и персийски. С това цар Иван Александър дава да се разбере, че според него съществува такава връзка между персите и ранните българи от епохата на създаване на азбуката, която позволява взаимно заместване на двата етнонима. Токова заместване може да бъде обосновано, ако ранните българи произхождат от район, близък или съседен до страната на персите и имат сходен с тях етнически произход.

Допълнителна информация за тази връзка може да се получи от семантиката на самото название етиопи, Аiqiopez, което означава “светещо, искрящо око” или “светещо, искрящо лице” от старогръцките думи AIQIW -светя, горя и ОПОS – око. Изразът “искрящо, светещо око” обаче е един от най-известните символи на древната индийска религия, чрез който е изобразявано Слънцето. Във ведическата религия, Слънцето е изобразявано като “светещо око на бога на небето”. Известно е, че първобългарите са обожествявали Слънцето и слънчевите символи съставляват важна част от рунните знаци и символиката, оставена от тях. В такъв случай, изразът “...и преди това бяха, прочие, етиопи ” може не само да указва географския произход, но и същността на религията на древните българи.

От друга страна, жреците на ведическата религия, брахманите (брамините) са били “пазители на знанията, мъдрите учени на ранното индоарийско общество, познавачи на традициите и религиозните тайнства”. Те били представяни като синове на бога Бхригу, името на който на санскрит означава “блестящ, светещ”. Това е израз на факта, че светлината се счита за символ на знанията. Самият индуистки термин brahman може да се изведе от индоевропейската праформа *b/h/-r/l/gh, която означава “бял, светя, блестя”.[14] На основа на тези разсъждения може да се предположи, че зад израза AIQIОПIA – “Страната на огненоликите, искрооките”, “Страната на хората със светещи, искрящи лица (очи)” се крие представата за ведическа Индия и нейните брамини, известни в ранносредновековна Европа като гимнософисти.

Според наши изследвания[15] от същата тази индоевропейската праформа *b/h/-r/l/gh, представена като bherэg[16], може да се изведе и семантиката на българския етноним. Така етнонимът “българ” се явява почти тъждествен морфологично и смислово с името на бога Бхригу – “блестящ, светещ”, което е близко до Аiqiopez.

Фиг. 1. Глава със сикха (чембас) от неолитно селище в Невали Кори, днешна източна Турция.

Освен семантичната връзка “етиопи - брахмани -българи – блестящи, светещи", друг един символ е бил общ за древните ведически жреци и народа на Еспор - това е прическата "sikha или чембас (scalp-lock – англ.). При брахманите тази прическа е символизирала "състоянието на духовна концентрация, целеустремено фокусиране (ekanta) върху една духовна цел, отдаденост на бога Брахма". Тази прическа обаче е широко практикувана от древността доскоро и от народа на Еспор под названието "чембас". Египетските и шумерските свещеници също са били с гладко избръснати глави, но без сикха (чембас). Макар че сикхата е много древен символ (открит е на глинена статуетка от неолитно селище в дн. Западна Турция), той е най-характерен за ведическите брахмани и древните българи.

Определението ЕQIОПI (етиопи) - "огненолики", "искрооки" за първобългарите на Аспарух се вписва добре в съвременните представи за произхода и религиозните схващания на древните българи, които вероятно са били част от “огнепоклонническите” народи на древния източен Иран. Те почитат Слънцето като върховен бог и огъня като негов символ на земята. Ето защо откритите предхристиянски храмове в Плиска и Мадара съдържат основните елементи от храмовете на иранските огнепоклонници. Съгласно изказаната наскоро хипотеза15, морфемата на българският етноним (бълг) може да произлиза от праиндоевропейската дума bherag – “бял, блестящ, висок”, също както и названието на ведическите жреци, брахманите. Със същите характеристики – “блестящ, огненолик, искроок” е представен и героят в следната българска народна песен, която е запазила езически елементи от епохата на Първото българско царство (канство):

Изгряла е ясна звезда

ясна звезда - месечинка

то не било ясна звезда

най е било лудо младо.

От очи му искри изкачат

от уста му - пламък хвърчи

ще изгори Гюргюв града,

Гюргюв града и Зюмнич каминь

Молят му се, кланят му се

Да не изгаря Гюргюв града!

Ще го дарят добра дара,

хранян коня - златно седло.

За времето на създаване на мотива на песента се съди от споменатите топонимни названия: Гюргюв (днешния румънски град Гюргево, Джурджу) и крепостта Зюмнич (днешния румънски град Зимнич). По времето на Първото българско канство, това са градове в центъра на държавата. Първоначално, прабългарите водени от Аспарух, се заселват по двата бряга на Долния Дунав и живеят там няколко века след създаването на Дунавска България. В първите векове на ранносредновековна България, днешните градове Русе и Гюргево са били един общ български град с името Гюргево, разположен почти в центъра на държавата. Използването на двата раннобългарски топонима Гюргево и Зимнич, художествения образ на “огненоликия и искроок” главен герой (блестящ, искрящ, т.е., етиоп - българин), както и подчертаното преклонение пред образа на “хранен кон със златно седло” ни показват елементи от духовния свят на древните българи.

Трети факт, който подкрепя една възможна връзка между първобългарите и Средна Азия е Анонимния латински хронограф от 354 год. Анонимният хронограф е известен в два преписа, чийто текстове се представят по-долу. Първи вариант:

От първия син на Ной - Сим, произлязоха 25 народа. Те живеят на изток. Имената на синовете на Сим са:

Елам, от който са еламците;
Асир, от който са асирийците;
Арфаксад, от който са халдеите;
Лух, от който са лазите;
Харам, от който са игурите или етхес;
Лебул, от който са лидийците;
Гатсера, от който са гасфените;
Халмодат, от който са индиите;
Сала, от който са бактрийците;
Арам, от който са арабите;
Идурам, от който са гамериите;
Одерма, от който са мардиите;
Лезел, от който са партяните;
Десмем, от който са гедрусите;
Асал, от който са хискиите.
Асал породи Мелхи, който имаше двама сина - Мелхи и Мелхиседек.
Авимелех, от който са хирканите;
Сабеби, от който са араните;
Мамсвир, от който са армените или амените;
Евилат, от който са гимнософистите, които всички са бактрийци.

Във втория вариант на хронографа, изразът “които всички са бактрийци” е заместен със Ziezi ex quo Vulgares – “Зиези, от който са българите”.

Този хронограф демонстрира две особености. Първата особеност е, че в началото са поставени известните от най-дълбока древност народи (еламци, асирийци, халдеи), а към края стоят по-късно появилите се в полезрението на европейските хронисти народи (армени, гимнософисти и българи). Втората особеност е, че народи които имат сходна култура и заемат съседни територии са групирани близо един до друг (например, индийци и бактрийци). От тези наблюдения може да се заключи, че българите и гимнософистите са станали известни на латинските хронисти в по-късно време, най-вероятно през ранното средновековие, от когато съществува терминът “гимнософисти”, буквално “нагомъдреци”. Ако се вярва на втората тенденция в хронографа, вероятно между древните българи и брахманите има не само хронологична, но и териториална близост.

Очевидно, съставителите на втория Хронограф са били изправени пред нуждата да включат още един нов и важен народ, българите, към списъка на известните вече народи от Изтока. Но кое им е дало основание да решат проблема по такъв неочакван начин - да изхвърлят съобщението за брахманите и да го заменят с ново съобщение за българите? Вероятно те са постъпили така, защото междувременно са разбрали, че брахманите не са отделен народ, а религиозна каста на индиите, които вече са упоменати в първата част на Хронографа. По мое мнение, съвпадението на основите на двете названия, брахмани (brg) и българи (blg), както и тяхната практически еднаква семантика (блестящи, светещи - Аiqiopez) и историко-географската близост между тях може да е дало повод на авторите на Втория анонимен римски хронограф от 354 г. да заместят израза за гимнософистите от Първия хронограф с новия израз - “Зиези, от който са българите”.

СМИСЪЛ И ЕТИМОЛОГИЯ НА РАННОБЪЛГАРСКАТА ТИТЛА KANAΣYBIΓI

Титлата “CANASVВHГY" - KANAΣYBIΓI - “канасювиги, канасувиги, канасюбиги, канасубиги) е засвидетелствана само за българските владетели Омуртаг и Маламир (т.е. между 814-836 г). Паралелно с нея е използвана традиционно и гръцката формула "ho ek Theou archon", която в някои случаи се среща и като самостоятелен израз, поясняващ властта на владетеля. Титлата КАНАСЮВИГИ се среща и при аварите ефталити (КАНА ЗАУЦИ) и частично при ираноезичните алани, АЛАНУИ КАН - "алански кан". За пръв път Омуртаг (814 – 831 г.) се титулова “CANASVВHГY, от бога архонт на земята, гдето се е родил”. Тя се среща в следните раннобългарски каменни надписи (номерацията е по В. Бешевлиев):

Надпис № 59: “ канасювиги Омуртаг: Копанът Корсис беше мой хранен човек. Като отиде във войската, удави се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар.

Надпис № 60: “ канасювиги Омуртаг: зера тарканът Негавон беше мой хранен човек. Като отиде във войската, той се удави в река Тиса. Той беше от рода Кубиар.”

Надпис № 64: “ канасювиги Омуртаг. Багатур багаинът Славнас беше мой хранен човек и като се разболя умря.”

Надпис № 66: “ канасювиги Омуртаг: Кандидатът Турдачис беше мой хранен човек. Той умря вътре.”

Надпис № 58: “ канасювиги Маломер, от Бога владетел. Неговия стар боила, кавхан Исбул, направи този водоскок и го даде на владетеля. А владетелят даде на българите много ядене и пиене, а на боилите и багаините даде големи дарове. Нека Бог удостои от Бога владетеля да преживее заедно с кавхан Исбул много години.”

Надпис № 69: “Канасювиги Маломер: Чепа, багатур боила колобър беше мой хранен човек. Той се разболя и умря вътре.”

Има много хипотези за смисъла на съставната титла "канасювиги" и начина на нейното разглобяване на съставни морфеми. От началото и доскоро, титлата беше разглобявана по формулата CANASVВHГY = CANA + SVВHГY. В. Бешевлиев предлага тюркска етимология, но посочва нейните сериозни недостатъци. Според него "сувиги" е форма на “су баши” - "началник на войската" (древнотюркско). Тази форма на титлата значително подценява българския владетел. Проблем предизвиква и етимологизирането на остатъчната дума “kana”, свързвана най-често с твърде ниската (родова и племенна) тюркска титла “кан/хан”. Веселин Бешевлиев пише, че: ”формата kana, вместо очакваната kan не е ясна” и не може да се тълкува задоволително от гледище на тюркските езици (8). Поради това, а и пред вид на множество други недостатъци, тази етимология не се приема. Въпреки посочените трудности за тюркско етимологизиране на титлата, В. Томашек прави още един, не по-убедителен опит да изведе “субиги” от специфично куманското (което е твърде късно, при това необщотюркско) определение “славен, велик”. Според него, “канасубиги” ще се преведе като “велик хан”.

Друга възможност за етимологизиране предоставя близостта на "канасубиги" с езиковите данни на днешните северокавказки народи, чийто район е обитаван от древните българи в продължение на много векове. Някои севернокавказки народи и до ден днешен наричат върховните си вождове и старейшини "кана, кано" [Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, с.189]. От своя страна, “субиги” може да се свърже с думи от някои кавказки езици като “сов”(небе), “сув”(висок, небесен), а също така с днешния кавказки израз “сувихь” (от небето) (12). На тази основа П. Добрев първоначално предложи етимологията "канасювиги" = звезден, небесен владетел.

За илюстрация на трудността по намиране на точната етимология на титлата и възможностите на етимологическия анализ привеждаме идеята на инж. Емил Живков. На основата на посочения по-горе начин за разглобяване на титлата, той предлага оригинален превод от латински. латинското прилагателно canus, cana, canum означава "aged, old, wise; white, gray; white-capped", а съществителното subig.i, subigo, subigere, subegi, subactus означава conquer, subjugate; compel. От тук, на латински КАНАСУБИГИ ще има приблизителното значение МЪДЪР ВЛАДЕТЕЛ. Това обаче не означава, че същото значение тя ще има на езика на прабългарите.

Напоследък доц. Цветелин Степанов успя да утвърди представата, че титлата KANAΣYBIΓI е семантично еквивалентна на паралелната гръцка формула "ho ek Theou archon" (който е от бога владетел) [Tsvetelin Stepanov. The Bulgar title KANAΣYBIΓI: reconstructing the notions of divine kingship in Bulgaria, AD 822-836. Early Medieval Europe. Vol. 10 Issue 1 Page 1 March 2001]. Тази представа е извънредно плодотворна и естествена. Той се обосновава с широко разпространената сред езичници и християни идея за "утвърдената от бога" власт на върховния владетел в ранносредновековна Европа, включително във Византия и Франската империя. Опитът му да намери точна етимология на титлата обаче изглежда неуспешен. Той използва стария начин за разглобяване на титлата на KANA (владетел) и ΣYBIΓI, като втората част разглобява на индо-европейските морфеми su и baga. Baga е бог, а su - "блестящ", "светещ" изразява важни характеристики на всяко едно върховно божество-небесно светило. Така получаваме значението KANAΣYBIΓI = "владетел - блестящ бог (светило)" което обаче не съответства на гръцкия превод на титлата. На основата на същия начин за разглобяване, д-р Ж. Войников предлага идеята ΣYBIΓI = su (син) + baga (бог), т.е., KANAΣYBIΓI = "владетел - син на бога". Наистина, това е формула, широко използвана в древен Китай и съседните държави, но тя няма подкрепа сред дунавските българи.

Както виждаме, досега не е намерена задоволителна семантика на титлата KANAΣYBIΓI. Главната причина за това е, че тази многосъставна титла се разглобява твърде несполучливо по начина CANASVВHГY = CANA + SVВHГY. Този традиционен начин на разглобяване е центриран около желанието да се открои тюркската дума ХАН, КАН (khan), което е безперспективно пред вид на исторически обременената с провал хипотеза за "тюркския" или по-точно "хуно-тюркския" произход на древните българи. За да разглобим правилно титлата, ще използваме факта, че в нея могат да се забележат две други, исторически достоверни думи, "княз" (KANAΣ) и "уви" (VВH, YBI) - седморка (названието на цифрата 7), свещен символ на седмобожието.

Най-важният, характерен и често срещан древнобългарски религиозен символ е знакът IYI, еквивалентен на по-късния християнски символ +. Освен като религиозна идеограма, този символ представлява и съчетание от рунни знаци (букви), т.е той е представлявал написана дума. На основата на буквените значения на прабългаро-алано-касожките рунически знаци тази дума може да се разчете като "иви, иве, уве", ако се допусне, че при прабългарите руната Y е имала звуков еквивалент на полугласната "W" - палатално "В" (сравни германското vater - water). Този полугласен звук У - В (W) присъства в осетинския език (наследник на аланския) и може да е съществувал и в езика на родствените на аланите прабългари. Близък до знакът IYI е и прабългарският знак IYvI, който се чете от П. Добрев като "йуви". Този знак подкрепя твърдението, че рунния знак (буквата) Y е можело да се чете като У или В (палатално W). В такъв случай и двата знака IYI и IYvI ще изписват практически една и съща дума "иви, уви, уве". Съгласно нашата хипотеза за съществуване на свещени цифри при прабългарите, знакът IYI (уве) е означавал "седем, седморка, седмица" и е представлявал идеографски символ на седмобожната религия на скитосарматските народи, включително прабългарите. Това предположение се подкрепя от факта, че на езика пащо, говорен днес от около 10 млн. души в района, където е прародината на древните българи, названието на числото 7 е също УВЕ, с полугласна У(В) - UWE (виж табл. 2).

Табл. 2. Бройни числителни при някои ирански и индийски езици.

№	Дари	Фарси	Хинди-урду	Кюрдски	Пашто
1	йак	Ек	Ек	Ек	Йао
2	Ду	До	До	Доду	Два
3	Сай	Се	Тин	Сесе	Дре
4	Чар	Чар	Чар	Чар	Салор
5	Пандж	Пенч	Панч	Пендж	Пинза
6	Шаш	Шеш	Че	Шеш	Шпаг
7	Афт	Хафт	Сат	Хафт	Уве (Uwe)
8	Ашт	Хашт	Атх	Хашт	ату
9	Ну	Но	Нао	Не	Наха
10	Да	Да	Дас	Де	Лас

На основа на описаното наблюдение може да се предположи, че най-правилното разглобяване на титлата е по формулата KANAΣYBIΓI = KANAΣ +YBIΓI. В тази формула думата KANAΣ означава "владетел" и в следващата християнска епоха става известна като "княз". Основата на YBIΓI е известната ни вече дума YBI - УВИ "седмица, седмобожие, бог".

Окончанието "-ΓI" е сходно с алано-прабългарски суфикс за образуване на прилагателни имена "-иг, аг". Този суфикс е извънредно плодотворен в съвременния осетински език. В такъв смисъл, KANAΣYBIΓI ще означава "княз божествен", или като преминем от ирански на славянски словоред ще получим "божествен княз" или "княз, чиято власт идва от бога", което е същото, каквото изразява и паралелната гръцка формула. Това не бива да ни очудва, защото тази формула е имала почти универсално приложение при огромен брой народи, включително азиатски, европейски и християнски.

Интересно е обаче, че окончанието "-ΓI" се среща и в езика фарси като суфикс. Например изразът bi-charagi (بیچارگی ) - на фарси означава "нелечимост, безизходност, безпомощност" и се образува от съчетаването на bī = без, chāra = цяр, лекарство, и gi - суфикс, съответстващ на славянския суфикс "-ост" . Ако окончанието "-ΓI" в KANAΣYBIΓI има същата роля, както и аналогичния ирански суфикс gi, тогава изразът YBIΓI ще означава "божественост, обожественост", а целият израз KANAΣYBIΓI би трябвало да означава "КНЯЖЕСКА БОЖЕСТВЕНОСТ". Този превод предполага обожествяване на владетеля при ранните българи, за което между впрочем има много данни.

Освен че думата УВИ може да означава "седем, седморка, седмобожие", тя е фонетично близка и до източноиранското название на Слънцето. Съгласно известния арабски хронист Макдиси, ранните българи (бурджани, хората от страната Бурджан, Кавказка България) наричат своя бог с името Едфу (Edfu), а своите идоли – Фа (Fa)” [El-Maqdisi. Le livre de la creation et de l'istoire. Paris, 1899, v. IV, p. 56]. Горният текст е известен и в по-късен препис, направен от Масуди (Mas'udi. Les prairies d'or. Paris. 1971, p. 275). Посоченото название Едфу е памирски вариант на иранските названия на общоиранския бог на Слънцето, най-известните от които са - Mithr, Hwar, Suri, Hormuzd, Оftab. Иранците от района на планината Белур (дн. Памир) са наричали и днес наричат Слънцето с названия твърде близки до посоченото раннобългарско Едфу: ягнобски aftoba, пущу aftaba, шугнански oftob, гиляндски efteb, язгулемски oftoba, сариколски oftab - Слънце /VS-ETD/. В своя зенит, Слънцето е било наричано в този район с имената Адху и Едх. Съществувал е и епитетът “еддх” – горящ, искрящ. Освен това близо до планината Белур, във Ферганската долина, все още се среща и думата ФА – идол, кумир, включена в съвременния речник на персийския език на Assadis. Всички тези сведения посочват, че посоченото название Юви, Ефе - бог при древните българи е достоверно.

Доста разпространеното и колоритно българско лично име Йово може да произлиза от Юве (Еве) и да означава Божан. Също така, много характерното българско възклицание уви! може да не означава "за съжаление", както често се мисли, а да е реликт от езика на прабългарите: уви = бог, божа работа, всичко зависи от бога.

Посоченият начин за етимологизиране на титлата KANAΣYBIΓI обаче показва, че още 50 г. преди княз Борис - Михаил, владетелската титла на раннобългарските владетели Омуртаг и Маломер е била KANAΣ, а не "хан", "кан" или "кана", както често се спори. След християнизацията (864 г.) и смяната на официалния гръцки език и писменост (893 г.), Борис I (852-889) приема новата владетелска титла МНХАНЛЪ ВЕЛНКІН КNZZЪ БОЛГАРСКІН. Славянските учени твърдят, че новата титла КNZZЪ Борис е заимствал от славяните (протославяните) и първоначално е означавала “племенен вожд”, а те от своя страна са я заимствали от германското племе готи (I–IV–ти век), където подобна титла е присъствала под формата kuningas. В средновековието, подобна титла се появява и при германците, könig – владетел, крал. Като доказателство се привежда факта, че днес тази дума присъства във всички славянски езици. Това е факт, но в различните славянски езици има различно значение, понякога съвсем различно от оригиналното българско: сръбски и хърватски - кнез (племенен вожд, кмет), словашки – кньежа (племенен вожд, свещеник), полски – кшиондз (свещеник), български – княз (племенен вожд, принц) и от тук в руски - княз (племенен вожд, принц).

Хипотезата за заимстване на КNZZЪ от протославяните обаче може да се подложи на остра критика. Поради отсъствие на писмена форма преди глаголицата и кирилицата, никой не може да каже със сигурност какви титли са употребявали ранните протославяни. Има данни, че най-ранните вождове на протославянските племена в поречието на Днепър са носели титлата ..."вод" или "вожд"!! На второ място, едва ли Борис като владетел на огромна държава – империя (поне пет пъти по-голяма от днешна България) ще изостави старата си титла и ще възприеме без натиск по-нисшата титла “архонт - вожд на едно славянско племе”. Борис е изкусен строител и дипломат, който се борел неистово за интересите на своята държава и власт. На трето място няма исторически данни Борис да е принуждаван да сменя титлата си с нова, по-нисша, при това чужда и също езическа. В по-късни български преводни източници от гръцки език, Крум също е титулован "князъ Крагомь", а Цок, неговия временен наследник - "Цокь безбожни" [Емил Георгиев. Литературата на втората българска държава. I част. Литературата на XIII век. Изд. БАН. 1977 г. стр. 177]. Ясно е, че за средновековните българи титлата КNZZЪ не е означавала "архонт на протославянско племе", а е била равностойна на титлата на Крум, т.е. КАНАСУВИГИ! От друга страна, ако причината за изоставяне на старата прабългарска титла е нейният езически характер, то предполагаемо славянската "княз" е не по-малко езическо!

Като алтернатива на горната неподкрепена с доказателства хипотеза може да се посочи, че титлата КNZZЪ може да произлиза от думата CANAS в дотогавашната владетелска титла CANASVBНГY. Това е логично и напълно закономерно. Морфологично, думите CANAS и КNZZЪ са практически идентични. Може да се смята, че това е една и съща дума, предадена в две различни транскрипции - гръцка и кирилска. По-късно, във времето когато българската държава е упражнявала огромно културно влияние върху съседните държави и народи, титлата КNZZЪ става престижна и е заимствана от много протославянски племена и племенни обединения, по-далечните от които са и придали по-различен смисъл от първоначалния. Готската титла kuningas и прабългарската КNZZЪ може да имат общ древен индо-европейски корен, очевидно липсващ при протославяните. Но защо да е невъзможно ранните готи също да са взели думата kuningas от съседните им сармати, т.е.от ранните българи, при които подобна собствена дума "кана, канеаш" има още по-древен, памирски произход?!

Владетелската титла при ранните тюрки и родствените им монголи е съвсем различна по език и форма спрямо KANAΣYBIΓI. Например при тюрките тя е гласяла на тюркски така: tängridä bolmuš khan (буквално: станалият чрез небето хан) или tängri jaratmyš qhan (буквално: поставеният (jaratmyš) от небето (tängri) хан (qhan)) [В. Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. Изд. Наука и изкуство. София, 1981. С. 42 и 113]. Такава е титлата на владетеля Билге, записана в Орхонските раннотюркски надписи (VII-ми век). Ранномонголската титла на Чингиз хан е гласяла по монголски така: mongka tângri-yin kütchün-dör – владетел (mongka), поставен от бога-небе (tângri). От сравнението на титлите при българските с тези при тюркските и монголските владетели веднага се набива в очи различният език на българите от този на тюрките и монголците. Като фундаментални, етноопределящи названия за "владетел" и "бог" българите употребяват източноиранското УВИ (Седмобожие) и индо-иранското "канес" (княз), докато монголците и тюрките казват tängri (небе, бог) и qhan (хан, кан). Не случайно, във владетелската титла на ранните българи думичката Тангра е пропусната, просто тя не им е била известна. Освен това, ранната тюрско-монголска титла qhan (хан, кан) се е отнасяла за вождове на племена и чак след превземането на Китай от Чингис хан (XIII-ти век) става държавна. Ние не бива да принизяваме ранните български владетели, приписвайки им чужди и нисши титли от типа qhan (хан, кан), защото те фактически са били владетели на огромна държава-империя, а не вождове на племе от чергарски тип.